Отмъстена любов

Първите сирени прозвучаха след не повече от пет минути и той изчака да види въртящите се червени лампи на пожарните, които бясно фучаха по „Трейд Стрийт". Когато това стана, затвори очи, наложи си спокойствие... и се дематериализира на север.

В колонията.

57.

ЕЛЕНА? - ЧУ СЕ ГЛАСЪТ НА ЛУЗИ ОТГОРЕ. - aз ще си тръгвам вече.

Елена се отърси от унеса и погледна часа в долния ъгъл на екрана на лаптопа. Нима беше четири и трийсет? Вече? Господи, имаше чувството, че... а дори нямаше представа дали е седяла пред сгъваемия плот на бюрото си в продължение на часове или на дни. През цялото време на екрана беше стояла страницата на „Колдуел Куриър Джърнъл" с обявите за работа, но тя само бе описвала кръгове по нея с показалеца си върху мишката.

- Идвам. - Тя се изправи, протегна се и тръгна към стълбите. - Благодаря ти, че почисти масата след храненето на татко.

Лузи подаде глава от горната площадка.

- Моля, няма защо. Освен това имаш посетител.

Сърцето на Елена подскочи в гърдите.

-Кой?

- Един мъж. Поканих го да влезе.

- О, господи - полугласно промълви Елена.

Докато тичаше нагоре по стълбите, беше благодарна, че поне баща й спеше дълбоко след храненето си. Само това й липсваше сега, той да се разстрои от присъствието на непознат в къщата.

Влезе в кухнята, готова да каже на Рив, или на Трез, или на който и да беше там да върви по...

Рус мъж с много въздействащо излъчване и с черно куфарче в ръка стоеше до евтината маса. Лузи стоеше до него и държеше палтото и торбата си, съшита от разноцветни парчета плат, готова да поеме към дома си.

- С какво мога да ви услужа? - леко намръщена попита Елена.

Мъжът се поклони леко и галантно положи ръка на гърдите

си, а когато заговори, гласът му се оказа необичайно тих и много изискан.

- Търся Алин, роден син на Юис. Вие негова дъщеря ли сте? -Да- Може ли да го видя?

- Той си почива. За какво става дума и кой сте вие?

Мъжът погледна към Лузи, после извади от вътрешния си

джоб лична карта, написана на Древния език.

- Аз съм Сакстън, син на Тим, адвокат, нает по завещанието на Монтраг, син на Рем. Наскоро той се пренесе в Небитието, без да остави преки наследници и според моето проучване на кръвните линии вашият баща е най-близкият му родственик и съответно единствен наследник.

Елена рязко повдигна вежди.

- Моля? - Когато мъжът повтори казаното, тя все още не можеше да го осмисли. - Аз... ъъ... какво?

Адвокатът потрети съобщението си, а умът й заработи трескаво в опит да свърже фактите. Рем определено бе познато за нея име. Беше го виждала в търговските книжа на баща си... и в неговия ръкопис. Не беше приятна личност. Никак дори. Имаше смътен спомен за сина му, но нищо конкретно, просто остатък от дните й на знатна дебютантка от глимерата.

- Съжалявам - промърмори тя, - но това е изненада за мен.

- Разбирам. Може ли да говоря с баща ви?

- Той не... не приема посетители. Не е добре. Аз съм негов законен попечител. - Елена прочисти гърлото си. - По силата на Древния закон трябваше да го обявя за... невменяем поради психични проблеми.

Сакстън, син на Тим, й отправи лек поклон.

- Съжалявам да го чуя. Може ли да ви помоля да ми представите документи за потеклото на двама ви? И декларацията за невменяемост?

- Всичко е долу. - Тя се обърна към Лузи. - Ти сигурно трябва да тръгваш, нали?

Лузи погледна Сакстън и очевидно стигна до същия извод като Елена. Мъжът изглеждаше съвършено нормален, костюмът, палтото и куфарчето му бяха типични за адвокат. А и легитимацията му беше в ред.

- Мога да остана, ако предпочиташ - предложи Лузи.

- Не, няма нужда, а и скоро ще се зазори.

- Добре тогава.

Елена изпрати Лузи до вратата и се върна при адвоката.

- Ще ме извините ли за минута?

- Забавете се колкото е необходимо.

- Бихте ли искали... нещо за пиене? Кафе? - Надяваше се той да откаже, защото можеше да му го поднесе само в керамична чаша, а той изглеждаше по-привикнал към порцелан от Лимож, да речем.

- Не, няма нужда, но ви благодаря.

Усмивката му беше искрена, без следа от сексуален намек. Но без съмнение той я приемаше за аристократката, която би могла да бъде при друго състояние на финансите й.

На финансите... и на други неща.

- Веднага се връщам. Седнете, моля. - Макар че скъпите му, безукорно изгладени панталони вероятно щяха да протестират при допира си с не особено чистите им малки столове.

Долу в спалнята си тя измъкна изпод леглото заключена метална кутия. Занесе я горе, вцепенена от драматичните събития, стоварили се върху живота й като горящи самолети, падащи от небето. За бога, това, че на прага й бе цъфнал адвокат да търси изгубени наследници беше... адски обичайно, няма що. Тя изобщо не хранеше някакви надежди. Както вървяха нещата напоследък около нея, и тази „златна възможност" щеше да иде там, където и всичко останало.

Право в мръсния канал.

Щом се върна на горния етаж, постави кутията на масата.

- Всичко е тук вътре.