Откуп

Изминаха още четиридесет и пет минути преди Медисън да влезе в паркинга на яхтеното пристанище „Либърти Харбър“ в Джърси Сити.

— Разпознаваш ли този звяр? — попита той, докато спираше субаруто до синия ван „Додж Караван“, модел 1998 година.

— С тая таратайка ли ни отведохте? — учуди се Трип.

— Не му придиряй — продължи Медисън. — Намерих го по обява в „Крейг’с Лист“. 800 долара — така, както е. В добавка човекът хвърли вътре и ластик за бънджи, за да връзвам задните врати.

— Щеше да помогне, ако беше му сложил амортисьори. Все едно се возиш в танк. Особено когато лежиш на студения под.

— О, горкото разглезено богато чедо. Следващия път ще те отвлека с „Майбах“.

Само споменаването на „Майбах“ му напомни за Питър. Усети, че му се повдига, едва се сдържа да не повърне.

Отправиха се към кея, където беше закотвена старата седемметрова моторница на Медисън.

— Твърде много хора те търсят — каза той, докато се качваха на борда. — Така че, докато не ти наредя друго, това ще бъде твоят нов мил и свиден дом. И запомни едно основно правило — без контакти с външния свят.

— А как бих могъл, нали ми взехте телефона. Може ли поне да го получа, за да се забавлявам с някоя игричка?

— Извадих симкартата, за да не могат да я проследят. Така че без игри, без имейли, без есемеси, без телефон.

— Мога ли поне да си получа портфейла?

— Не ти трябва — смъмри го Медисън. — Няма да ходиш за покупки. Нито където и да е.

— Изглежда, сега вече наистина съм заложник. — Трип се насили да се усмихне.

Медисън остана сериозен.

— Не се излагай. И двамата сме вътре. Но ти започваш да се плашиш, а аз се опитвам да те спра да не взривиш всичко. Сделката е такава. Тук няма телевизор, няма радио…

— И няма отопление — изстена Трип и се уви плътно с парката си. — Не можем ли да отидем в хотел? Това корито е ледено, а аз не съм облечен точно като за яхта.

— Пълни глупости, Ричи Рич. Опитай се да влезеш в хотел и още преди да си стигнал до стаята си, ще си записан на десетина камери. Тази лодка беше План Б. Нямаше да си тук, ако не беше прецакал План А, така че спри да мрънкаш и си лягай. Очакват ни още три тежки дни, след което разпускаме партньорството. Тогава ще можеш да си вземеш деветдесетте милиона и да ги пилееш като Робин Худ.

— А вие?

— Ще ти кажа какво няма да правя — изгледа го Медисън. — Няма да стоя в „Барнаби“ и да целувам дебели богаташки задници за мижавите четиридесет и осем хиляди годишно. Ти си на горната койка. Ставане в пет.

50.

Когато разследвате случаи с важни личности, получаването на заповед за обиск е лесно, дори и в петък вечерта. И затова в 8:30 часа с Кайли отивахме към центъра, за да видим какво можем да изровим за Райън Медисън.

Той живееше в четириетажна предвоенна сграда на ъгъла на Източна четвърта улица и Авеню „Д“ в Алфабет Сити, на около половин миля от мястото, където бяха затворени Трип и Лони.

Апартаментът беше типично ергенски, такива бяхме виждали и преди. Претъпкан, но обитаем. Имаше предсказуеми филмови плакати по стените, рафтове, пълни с книги за кино и разпръснати навсякъде дивидита. Като допълнение към атмосферата цялото жилище смърдеше на претъпкан пепелник.

Във всекидневната нямаше нищо, което да свързва Медисън с престъпленията, ала банята беше много по-обещаваща. На мивката имаше флакон с антисептичен спрей „Бактин“, руло марля и друго със самозалепваща се лента. А в кошчето за отпадъци се мъдреха половин дузина окървавени парчета бинт.

— Или се е бръснал пиян — рече Кайли, — или някакво хлапе го е нападнало с макетен нож.

Насочихме се право към кофата за боклук в кухнята. Кайли вдигна капака и не се наложи да ровим надълбоко, за да намерим това, което търсехме. Сива блуза с качулка със син надпис „Янки“. Левият ръкав беше срязан и напоен със съсирена кръв.

— Записвам си — казах. — Да изпратя мила поздравителна картичка на Фани Гитълман от номер 530 на Западна сто трийсет и шеста улица.

Проверихме спалнята. На пода имаше купчина дрехи.

— Черни от главата до петите — отбелязах, — което съвпада с екипа на похитителя, както го описа Лони.

Кайли се засмя.

— Зак, тук е Ню Йорк. Да си целият в черно, не е точно съкрушителна улика. Това е модно.

Отворих вратата на дрешника.

— Добре тогава, колко модни са няколко кутии от оборудване за наблюдение от „Чийтър’с Спай Шоп“? Какво казва „Вог“ по въпроса?

— Да намерим този мръсник.

Трийсет и пет хиляди ченгета имат по-голям шанс от две, така че се обадихме в участъка, за да го пуснат за издирване. След това позвънихме в лабораторията да изпратят експерти, за да маркират и опишат всичко, от което щяхме да имаме нужда в съда.

Единственото, което не можехме да проумеем, беше ролята на Трип Олдън в убийствата.

— Дали е жертва, съучастник, или е ръководил цялата операция? — замисли се Кайли.

— Задраскай последното — казах. — В каквото и да се е забъркал този хлапак, не мога да повярвам, че е планирал или има нещо общо с убийството на Питър. А въз основа на онова, което чухме в „Силвър Муун“, той може би дори не знае, че Сайлъс е застрелян.

— Виновен е за нещо.