— Да, такива сме си ние. Направо смъртоносен екип.
Кайли се усмихна. Бирата си вършеше работата. Моментът май беше подходящ да проверя дали моята теория за нейното
— Е, как се справя Спенс?
Усмивката изчезна.
— Говорих с неговата консултантка миналата седмица. Тя каза, че просто не успявал да се
Отговорих с уклончиво кимване.
— И какво ще правиш сега?
— Знам точно какво. — Тя махна на Гладис. — Ще поръчам още една кана бира.
Нахвърлихме се на крилцата, а когато преполовихме втората кана, тя вече се бе надвесила през масата, поставила длан на китката ми и започваше всяко следващо изречение със „Спомняш ли си, когато…“.
А сега излизаше, че Спенс е възможно най-неизлекуван.
Говорихме два часа. В един момент осъзнах, че тълпата е оредяла, а третата ни кана бира е опасно празна. Кайли пресуши и моята чаша, след което поръчахме на Гладис две кафета, един „Кален пай от Мисисипи“ и две вилици.
Заровихме се в пая като деца, невидели сладкиш. Вилиците ни се дуелираха, бореха се за най-хубавите парченца шоколад, а Кайли постъпваше както винаги — играеше грубо, за да спечели.
Тя не обича да губи в нищо. Особено във връзките. Родителите й бяха поставили летвата ниско. Бракът им се бе провалил. После баща й беше опитал още два пъти, а майка й още веднъж. Целта на Кайли беше да се омъжи завинаги. Но не беше лесно за амбициозното ченге да остане съпруга на наркоман.
Бяхме опитвали и преди тези борби в калта на Мисисипи и както обикновено, Кайли грабна последната хапка. Точно тогава получих своето просветление, вдъхновено и от трите кани бира.
И двамата бяхме прекалено пияни, за да шофираме, и макар Кайли да обича да нарушава правилата, сега дори и не си го помисли. За щастие, нямаше правило, което да диктува колко дълго могат да се прегръщат полицай и полицайка, двама партньори, когато си пожелават лека нощ, защото щяхме да го нарушим брутално. Вкарах я в първото такси и тя ме прегърна още веднъж на раздяла.
— Благодаря ти, Зак — прошепна. — Наистина имах нужда от това.
Бях на път да кажа нещо като „много съжалявам за теб и за Спенс“, но си затворих устата.
Кого, по дяволите, можех да заблудя?
25.
Стаята беше мрачна и студена, подобна на тъмница. Трип Олдън висеше разпнат на стената, с китки и глезени, оковани в закрепени между камъните железни скоби.
Пред него застана висок рус мъж, облечен само в черни кожени панталони, със златиста грива, вързана на конска опашка. Беше гол до кръста, намазан с олио, а торсът му блестеше в оранжевата светлина, хвърляна от две факли на стената.
— Баща ти го е грижа повече за парите, отколкото за теб — каза той и изтегли извит меч от ножницата, която висеше на хълбока му. Доближи острието на сантиметър от шията на момчето.
Трип захленчи.
— Моля ви. Той ще плати колкото поискате. Знам, че ще го направи. Само му се обадете. Моля ви.
Телефонът иззвъня.
— Това е той — изкрещя Трип. — Той ви се обажда.
— Твърде късно — изръмжа високият рус мъж. Хвана дръжката на меча с две ръце и се отдръпна, готов да нанесе единствен смъртоносен удар.
Телефонът отново иззвъня, този път по-силно, и Хънтър Олдън се събуди стреснато, удряйки коляното си в ръба на бюрото. Изпъшка от болка и посегна за айфона си. На екрана се появи лицето на Хъч.
— Татко! Какво става?
— Идваха от полицията. Те смятат, че Трип е бил отвлечен.
Хънтър се засмя насилено.
— Татко, Трип е добре. Върви да си наблюдаваш Луната, планетите или каквото друго има в Космоса.
— Единственото, което наблюдавам в момента, е твоята входна врата — отвърна Хъч. — Отваряй, че замръзвам.
— Защо ми се обаждаш от…