Откуп

Трийсет години по-късно той беше все така свит пред компютъра, само че този път издирваше дигитални трохи от „МакБук Еъра“ на Трип Олдън. Ровеше се в историята на търсенията на Трип, когато телефонът иззвъня.

Хънтър не си направи труда да каже „здравей“, а направо попита:

— Говори ли с Уилър?

— Да, шефе. Предложих му двойно, както казахте, но той не се нави. Обясни, че всички предишни цели са били обикновени граждани. А сега искате да се изправи срещу професионалист, който може да отвърне на удара.

— Защо, по дяволите, ще съм готов иначе да му платя два пъти повече?

— Така е — съгласи се Сайлъс, — ала щом му казах, че ще платите двойно, се досети, че е опасно. Колебае се. Трябвало му време, за да си помисли.

— Нямам време. Предай му, че ще му платя тройно, за да престане с колебанията.

Хънтър затвори, а Сайлъс се облегна назад в стола си. Докато работеше за Олдън, беше научил колко ценни са тайните и успешно опазваше една от шефа си.

Истината за Уилър.

Преди осем години една 75-годишна общинска съветничка във Върмонт се беше изпречила между „Олдън Инвестмънтс“ и деветцифрена сделка с терени. Когато Хънтър не успя да си осигури гласа й, повика Сайлъс в кабинета си и му обясни проблема.

— Как мога да помогна? — попита Сайлъс.

— Намери професионалист и му плати да убие инатливата дърта кучка…

Сайлъс видя, че Хънтър беше сериозен. Той винаги беше сериозен, когато ставаше дума за пари. „Убий кучката“ означаваше точно това.

— Познавам един тип — каза Сайлъс. — Уилър.

Хънтър вдигна ръка.

— Спри. Не мога да бъда свързан с това. Не искам подробности. Искам само резултати.

Две седмици по-късно колата на съветничката изхвърча от един заледен планински път. Съдебният лекар определи смъртта й като злополука. На следващия ден Хънтър прехвърли четвърт милион долара в офшорната сметка на Уилър.

Оттогава Уилър беше викан още шест пъти. Хънтър никога не се срещаше с него, но го смяташе за ценен актив за бизнеса си. Онова, което не знаеше, беше, че няма такъв човек.

Ако Сайлъс беше предложил сам да убие старата дама, Хънтър щеше да се изсмее. Така че той изобрети Уилър и колкото повече пари правеше Хънтър, толкова по-незаменими ставаха услугите на въображаемия килър.

— И така, господин Уилър — произнесе Сайлъс на глас. — Той предлага тройно. Какво мислите?

— Смятам, че можем да постигнем повече, господин Блекстоун — изрече Сайлъс, този път с по-заплашителен тон.

— Четворно?

— Това ми звучи добре. Ако Олдън се съгласи, смятай, че съм спрял с колебанията.

Сайлъс отиде до хладилника, отвори една бира и пак се обади на Хънтър.

— Говорих с Уилър — каза. — Ще го направи за един милион.

Хънтър не се поколеба.

— Ще платя, но трябва да се свърши до понеделник. Чух се с оня задник, който е отвлякъл Трип. Нарича себе си Каин и е умен. Иска цял куп пари. Мога да го забавя, но не задълго. Ти напредна ли в търсенето?

— Цяла нощ се ровя в компютъра на Трип. Лошата новина е, че всичко е защитено с парола. Добрата е, че аз го научих на това, което знае за компютърната сигурност. Той използва моите методи, значи ще мога да хакна файловете му.

— Обади ми се веднага щом откриеш нещо, и кажи на Уилър да има готовност.

Хънтър затвори, а Сайлъс отпи от бирата си.

— Май получи работата, господин Уилър — с доволство произнесе той. — Имаш ли да кажеш нещо?

— Бих казал, че баща ти беше прав, господин Блекстоун — отговори въображаемият господин Уилър. — Ако искаш хубав живот, стани наистина добър в едно нещо и ще стиснеш света за топките.

Сайлъс вдигна бирата си.

— Ще пия за това.

28.

Каин се усмихна, доволен от начина, по който бе провел схватката с Хънтър Олдън. Не беше зле за аматьор.

Алармата на телефона му избръмча. Той погледна съобщението на екрана.

ВРЕМЕ ЗА ХРАНЕНЕ В ЗООПАРКА.

Макар че го бе написал самият той, се развесели. Отвличането си беше сериозна работа, но лека закачка нямаше да навреди.

Отиде в кухнята и отвори буркан с фъстъчено масло. Момчетата не бяха яли от дванайсет часа. Трип сигурно вече беше отчаян, но малкото пуерториканче щеше да издържи още. Да спипа двете хлапета, не беше лесно, помисли си Каин, потривайки ръката си там, където Лони го беше порязал с макетния нож. Ала след това най-трудно се оказа да намери място, където да ги скрие.

Отговорът дойде в деня преди Коледа. Гледаше „Новини от очевидци“ по Канал 7, когато репортерът по образованието Арт Макфарланд показа репортаж за високите нива на полихлориран бифенил, открити в осветителните тела в 800 училища в града.

— Ще отнеме три години да се замени това осветление — заяви Макфарланд.

Каин тъкмо се готвеше да превключи канала, когато Макфарланд хвърли бомбата.

— Според Агенцията за опазване на околната среда почти всички училища са достатъчно безопасни, за да продължи обучението, но някои са толкова замърсени, че трябва незабавно да бъдат затворени.

Каин усили звука, докато Макфарланд продължаваше.