Нощен ездач

Поолекна му и продължи пътя си. Всичко му се струваше толкова познато, сякаш вече го бе преживял. Както и преди впери поглед в онази, далечната точка и като че ли изоставил тялото си, устреми се към нея с цялото си същество. Така бе погълнат от това усещане, че когато приближи дома си и съзря слаба светлинка в един от прозорците на долния етаж, дори не се учуди. Видя я, прие я и — толкоз!

Отиде право в конюшнята и разседла кобилата. Тъй като имаше ключ само за главния вход, но не и за другия, върна се през двора по кленовата алея. Под стъпките му прошумяха няколко рано окапали листа.

Едва когато отвори вратата и застана на прага, все още с ключа в ръка, най-сетне осъзна какво означава тази светлина, която виждаше да се процежда в коридора от полуоткрехнатата врата вляво. Беше казал на Мей, че вероятно ще се върне много късно, че не е изключено и да не се прибере, та затова да повика Роузи да спи при нея. Внимателно затвори външната врата зад себе си.

— Пърс? — чу името си той. Беше гласът на Мей.

Застина с ръка на дръжката. Тогава тя излезе в коридора и дребничката й фигура се очерта в бледата светлина, идваща от стаята зад нея.

— Пърс — повтори Мей.

Опита се да й каже нещо, но от устата му не се отрони звук. Гърлото му бе пресъхнало и свито.

— Какво има, Пърс? — повиши тя тон и го погледна право в очите.

— Нищо — успя да промълви Мън и пристъпи към нея.

— Но, Пърс…

Той я гледаше, без да знае какво да й каже.

— Има, Пърс! — и тя отстъпи, все така пронизвайки го с поглед.

Без да се обръща, Мей бутна вратата зад себе си и прекрачи прага на стаята. Мън я приближи, тя отново отстъпи крачка назад, произнасяйки името му, и неопределено махна с ръка.

Фитилът на лампата върху масата беше толкова намален, че пламъкът едва мъждукаше, хвърляйки неясни сенки само в ъглите и по пода. Но русата й коса привличаше дори и тази нищожна светлина. Беше я разпуснала. Носеше синьо кимоно, което изглеждаше прекалено голямо за нея. Когато вдигна ръка, набраният, свободно падащ ръкав подчерта още повече безпомощността и безсмислието на жеста.

— О, Пърс! — изхлипа тя. — Не мога повече! Какво става с теб?

— Нищо — отвърна Мън, докато тя продължаваше изпитателно да се взира в него.

— Вече и дума не ми казваш — промълви тъжно Мей и отново направи същия жест. — Нито думица!

Той се пресегна, сякаш искаше да придърпа към себе си потръпващото кимоно, но тя бе твърде далеч…

— Кое време е вече, а ти чак сега се прибираш! И при това си пил, Пърс, пил си уиски!

— Не съм — отрече той.

— Какво става, Пърс? О, Пърс!

— Я стига! — кресна той, пристъпи бързо към нея и я сграбчи за раменете.

— Боли…

— Брей!… — изръмжа той и я притисна още по-силно към себе си.

Започна да я целува по лицето.

— Недей, Пърс! Стига! Недей, искам да си поговорим!

Той обаче продължаваше да я притиска и в един миг я изблъска от другата страна на масата.

— Не! Не! — извика тя и в гласа й прозвуча отчаяние.

— Да! Да! — отвърна той.

— Не, не сега!

Мън обаче не й обърна внимание.

— Недей, може би по-късно… — тя се опита да го отблъсне и този път освен отчаяно, гласът й прозвуча подмилкващо-лукаво, ала безнадеждно.

Вече я беше повалил на дивана зад масата, когато тя започна да му се противи със сила, която никога не бе подозирал у нея. След малко обаче ненадейно се отпусна като труп, макар че ръцете й продължаваха да потрепват на гърдите му, изразявайки сякаш нежелание и отвращение.

Глава девета

Режеха първия тютюн. Привели гръб, хората бавно пъплеха из просторните нивя. Навеждаха се между налятите стебла, надигаха тежките брадви и ги отсичаха в основата, а подире им оставаха да стърчат само кочаните. По голото, където тютюнът бе вече орязан, чакаха каруци и мулета, отпуснали търпеливо дълги, ръбести, триъгълни глави.

През есента рано застудя. В сушилните пламнаха първите огньове и синият дим започна да се стеле като мараня по облените от кротките, косо падащи слънчеви лъчи стърнища. Навред се носеше острата дразнеща миризма на изгоряло, която заедно с обичайните за сезона аромати — сухия, тръпчив, на кожа сякаш дъх на пръст и вехнеща растителност — засилваше усещането за загуба и безвъзвратност. Следобед над нивите закръжаваха огромни орляци есенни гарги. Спуснеха ли се достатъчно ниско, лъскавите им черни пера блясваха на слънцето, а въздухът се изпълваше с оглушителния плясък на пърхащи криле. А накацаха ли по дърветата край пътеката, в горичките около нивите или край къщите, крясъците им нямаха край.