Нощен ездач

Мъжът, който беше убил кучето, измъкна ножа от джоба си и го отвори. Дългото му острие привлече заблудена светлинка и смътно проблесна. Докато той се занимаваше с въжето, Тривелиън стоеше като вцепенен. Макар и само с работната престилка на гърба и потънали до глезен в мократа трева боси нозе, той като че ли не усещаше студ. Само веднъж тръсна глава и потръпна, когато оня, мъчейки се да прекара острието през възела, усука въжето, с което бяха вързани китките му. Тогава мъжът замахна рязко, както бе сторил и когато уби кучето, и прерязаното въже падна на земята.

Тривелиън бавно изпъна напред вдървените си ръце. Огледа ги, като мърдаше пръсти и въртеше китки, а след малко ги отпусна и те безволно увиснаха край тялото му.

— Тривелиън! — извика Мън и кимна към каменоломната. — Скачай!

Оня се поколеба.

Неколцина държаха револверите си, но дулата им сочеха земята.

Тривелиън приближи към ръба на пропастта. Мъжете се наредиха в неравен полукръг на петнайсетина фута от него. Той ги огледа един подир друг и прокара език по устните си.

— Ако ще ме биете, защо не почвате?

— Няма да те бием, Тривелиън! — глухо проехтя под маската гласът на Мън, който пристъпи към него. — Няма да те бием! — повтори той. — Опитал си се да изнудиш Соръл, и то на два пъти! Можеш ли да го отречеш?

— Не казвам нито че съм го сторил, нито че не съм — отвърна оня бавно и някак замислено.

Пърси Мън направи още няколко крачки и като издаде леко глава напред, се взря в мъжа, който стоеше в центъра на стесняващия се полукръг.

— Направил си го, и още как! — процеди през зъби Мън. — Положи клетва, а след това я престъпи! Щеше да ни продадеш, Тривелиън. Прав ли съм?

Другият не отговори. В момента като че ли се взираше през голото пространство към тъмната гора. Мън направи още една крачка към него. Сега в ръката си държеше револвер и го усещаше — студен и чужд.

— Да, прав съм — продължи той. — А вчера следобед пак си ходил при Соръл и си го заплашвал. Изгонил те е, а ти си го ударил. След това си се обадил на някакъв помощник-шериф и си се опитал да се споразумееш с него да предадеш Соръл, но без да свидетелстваш. Така ли е, Тривелиън? — и направи още една крачка напред.

— Няма да ме уплашите! Никой от вас не може да ме уплаши! Никой, ясно ли ви е? — изкрещя оня.

— Вярно ли е, те питам?

— Хайде, бийте ме! Какво чакате? — озъби се в отговор Тривелиън.

— Вярно ли е, питам? — повтори Мън и си помисли: Аз разговарям с него, а докато приказваме, няма да го направим. Поне аз няма да го направя и точно затова и му говоря. А защо просто не вземем да приключим!?

Озърна се към останалите. Виждаше револверите, но маските скриваха лицата им от погледа му. Стори му се, че живи и истински са единствено ръцете, стискащи оръжието, а не тези досущ еднакви забулени лица. В същия миг маската започна да го стяга. Прикритието й му се стори непоносимо, защото го откъсваше от всичко и от всички. От целия свят! Бавно вдигна лявата си ръка и я смъкна рязко от лицето си, сякаш го душеше, направи голяма крачка към Тривелиън и отмятайки глава, извика:

— Тривелиън!

Устните на оня помръднаха, но звук не излезе. След известно време промълви:

— Знаех, че си ти.

— Тривелиън! — извика отново Мън и през ума му мина, че онези сигурно едва се сдържаха да не повърнат под маските, че ги беше страх и се задушаваха.

Пое дълбоко и жадно дъх, подобно на плувец, изскочил на повърхността със свистящи дробове и сърце, което още малко и ще се пръсне.

— И ти си убил онзи човек! Така ли е, отговори ми!

Приближи се още повече и едва не се блъсна в него, но Тривелиън отстъпи, вдигнал ръка, за да се защити. Револверът изтрещя, Мън се отдръпна, забелязвайки и на слабата светлина как присвитите очи на другия изведнъж се разшириха.

Вторият изстрел отекна като закъсняло ехо. Мън не разбра кой беше стрелял. Тривелиън се олюля и тъжно, по женски, скръсти смирено ръце на гърдите си.

Последва залп.

Тривелиън политна и падна в каменоломната.

Не се чу дори звук. Пространството отпред бе празно. Даже тревата не беше отъпкана. Сякаш нищо не се бе случило. Въздухът се изпълни с мирис на барут — остър и пречистващ като дезинфектант.

Мъжете отпуснаха ръце.

— Падна — обади се тихичко някой, като че ли току-що беше станал свидетел на злополука.

Всички стаяха като вкаменени.

— Я някой да види — предложи друг.

„Аз ще видя“ — понечи да каже Пърси Мън, но не можа. Един от мъжете се приближи предпазливо до ръба, погледна, отстъпи назад и съобщи:

— Във водата е.

— От тази страна е дълбоко — отбеляза втори.

После отиде да погледне и трети. Когато се върна, не каза нищо. Качиха се на конете и бавно поеха през голото пространство. Облаците почти се бяха разсеяли и над тях се белееше небето. Краката на конете потъваха в натежалата от росата трева и буренак. Във въздуха се носеше свистящ звук, като че ли шумолеше коприна. Седлата поскърцваха, насекомите тихичко жужаха и всичко беше до болка познато.

Но дали аз го улучих? — мислеше си Пърси Мън.