Нощен ездач

Мис Спрейг живееше в собствена къща, но само на горния етаж, и той винаги я намираше там. Когато неугледната дребничка прислужница ирландка го въведеше, тя предпазливо, едва ли не със скърцане, обръщаше глава и се взираше в него.

„Как се чувствувате, братовчедке Янти?“

„Не по-зле — отвръщаше тя, — само да не беше толкова лошо времето.“ Или: „Като че ли съм по-добре, благодаря. Ама знам ли… Навън май застудява вече, а?“

В началото, когато започна да я навестява, се опита да я накара да говори за майка му или пък за себе си. Щом я зърна, видът й някак болезнено и унизително го върна към момчешките му представи, свързани с името й. Беше ги забравил напълно, а ето че сегашният й вид ги съживи и обърка. Почувства се като човек, който изведнъж стъпва по-тежко на крака си и усеща как го прещраква отколешно счупване или стара рана. Сякаш с последен, отчаян, но инстинктивно сдържан опит да спаси нещичко от своето минало, стаено в тези представи, той я помоли да му опише как е изглеждала през онова лято преди толкова време, преди неговото раждане, когато майка му е била още момиче. Оказа се безполезно. Тя не можа да го стори. И то навярно защото всъщност е била винаги такава, каквато бе сега. Състоянието й не будеше състрадание; нито то, нито растящата слепота и застрашаващата я пълна бедност, нито болестта, нито самотата й. Нямаше състрадание и в раздялата й с младостта, красотата и жизнеността. Изглежда, това й положение беше по-скоро цел, към която тя винаги се бе стремила. Сигурен бе, че това е нейната истинска същност, която тя сега просто докарваше до съвършенство в отрицанието и отчуждението.

И все пак веднъж подметна: „Майка ти беше красавица.“ Когато го каза, Пърси Мън, комуто никога досега не бе идвало наум, че майка му също е била млада, толкова се развълнува, че чак се просълзи. Тя и сега не беше стара, но му се струваше някак без възраст. Останала вдовица, сама се грижеше за фермата и прекарваше часове наред в молитви. Беше студена и затворена, с изключение на редките мигове, когато, разголвайки душата си, се опитваше жадно и заплашително да обсеби обичта на своя син или поне да установи някаква връзка с него. Смутен, в подобни моменти никога не успяваше да й отвърне със същото и тя отново се затваряше в себе си. А когато той на свой ред се опиташе да се сближи с нея, тя ставаше недосегаема. Докато мис Спрейг говореше, видя майка си не само такава, каквато беше сега, но и каквато е била през онова лято — млада и изпълнена с надежди, застанала на крайчеца на дългата хотелска веранда, заслушана в музиката или загледана в играещите крикет мъже. Имаше усещането, че едва ли не я гледа в очите.

Мисълта за майка му винаги будеше у него съчувствие, но не и тази за мис Спрейг. В претопления и вонящ на камфор неподвижен въздух тя се чувстваше като риба във вода. И това бе нейният триумф.

След второто си посещение, когато разговорът се сведе до досадно преповтаряне на подробностите около пътуването с влака, времето в Кентъки и обзавеждането на кантората му, той предложи да донесе някоя книга и да й почете на глас. Мис Спрейг каза, че щяла да му бъде много благодарна. Когато я попита каква да бъде книгата, отвърна: „Няма значение.“ Донесе й един сантиментален роман, убеден в правилния си избор. Ала не бяха изминали и десет минути, откакто бе започнал да чете, когато разбра, че тя не го слуша. Взираше се ту в един, ту в друг предмет в стаята и се задъхваше. Чете някъде около час и когато си тръгна, тя му благодари. Следващата седмица отново подхвана романа, но така и не го довърши. Накрая тя каза, че би искала да й прочете вестник. Но когато изпълни желанието й, откри, че при дългите, значими статии с продължение, вниманието й силно отслабваше. Обичаше кратките еднообразни съобщения, които нямаха никакво отношение към живота й, рекламите на стоки например, дето нито щеше да купи, нито пък да използва; съобщенията за смъртта на някой непознат в другия край на града, за раждането на дете в семейство, за което не беше и чувала, или пък за строежа на сграда, в която изобщо нямаше да стъпи. Романът имаше сюжетна линия, описваше живота на хора, които се стремяха към дадена цел, и поне претендираше за смисъл. И тя не го слушаше именно заради това. Поради същите причини не можеше да изслушва и дългите вестникарски статии. Но от откъслечното, от несвързаното и безсмисленото извличаше нещо като хляб насъщен за душата си. Машинално отхвърляше всичко останало, защото, полусляпа и обречена на неподвижност в стола си, тя приличаше на морски полип, който, лепнал се за пода или някоя скала, се препитава с довлеченото от случайните течения, поглъща онова, което му върши работа, и отхвърля всичко останало с изтънчен и непогрешим, но несъзнателен усет.