Нощен ездач

— Да изчакаме да видим дали не са чули кучето — предложи някой.

— Не! — процеди Мън. — Никакво чакане!

Мъжете наместиха маските на лицата си. Без повече приказки двамина се отделиха и тръгнаха към задния двор на къщата, заобикаляйки гъсталака край оградата. Скоро се изгубиха от поглед.

— Да вървим! — заповяда Мън.

Все още на група, останалите се отправиха към портата. Мън внимателно я отвори. Безшумно прекосиха двора, стигнаха до къщата и се прилепиха до стената от двете страни на вратата. Един, които не носеше маска, само бе нахлупил ниско шапката си, застана пред нея, вдигна ръка и похлопа. Отначало отвътре не се чу никакъв шум. После като че ли някой се размърда до прозореца. Те се притиснаха още по-плътно до стената, но оня пред вратата не помръдна. В къщата се разнесе трополене.

— Почакай! — чу се нечии глас.

Вратата леко се открехна и в процепа се изправи неясен мъжки силует.

— Здрасти — рече оня, без маската.

В този миг застаналият най-близо до вратата я запъна с крак и като опря револвера си в Тривелиън, нареди:

— Излизай!

Втори, също с револвер, се спусна към вратата и със силен удар я отвори широко.

Тривелиън колебливо пристъпи напред и бавно вдигна ръце над главата си.

От вътрешността на къщата се разнесе пискливият глас на жената:

— Харис! Харис!

— Какво искате? — попита Тривелиън.

— Излизай! — изкомандва единият.

Жената отново изпищя:

— Млъквай! — кресна през рамо Тривелиън и обръщайки бавно глава към мъжете, промълви: — Какво сте решили? — Никой не му отговори. Стоеше почти гол, само с наметната върху раменете престилка, и се взираше в мъжете. — Какво сте решили? — повтори той.

— Тръгвай! — заповяда Мън.

— Може ли поне да се обуя?

— Тръгвай!

Отправиха се с бързи крачки към портата, като Тривелиън вървеше отпред, а двамината го следваха, опрели дулата на револверите си в гърба му. Бяха стигнали вече, когато жената отново извика, този път от прага. В черния правоъгълник на вратата изглеждаше като светло, зацапано, безформено петно.

— Харис! Къде тръгна, Харис?

— Прибирай се! — изръмжа той през рамо.

Тя хукна подире им, стигна средата на двора и проплака:

— Харис! Харис!

Двамината, спотайващи се зад къщата, притичаха и се присъединиха към групата, минавайки на педя от нея.

— Вържете го! — нареди Мън.

Завързаха ръцете на Тривелиън на гърба, качиха го на един кон и се метнаха на седлата. Мъжът, чийто кон бяха определили за Тривелиън, се настани зад гърба на друг ездач.

Преди и последният да яхне коня си, жената притича, но не към портата, а към най-близкия ъгъл на двора, на двайсетина фута от тях.

— Харис! — проплака тя. — Послушай ме, Харис не отивай!

Беше се хванала за коловете на оградата и се притискаше към тях.

Тривелиън се обърна и подвикна:

— Мога да изтърпя един пердах не по-зле от който и да било!

Последният от групата се метна на седлото и хвана юздите на коня му.

— Харис! — писна жената.

— Млъквай! — изкрещя той.

Отрядът се отдалечи в галоп по пътеката. Тя се спусна към портата, сякаш се канеше да ги последва, ала там се спря и отново я чуха да вика.

След около половин миля ездачите свърнаха встрани от пътя.

— Къде ме водите? — попита Тривелиън.

Никой не му отговори.

— Какво сте намислили? — настоя той. — Да ме линчувате ли? — и се озърна към покритите с маски лица около себе си. Те продължаваха да яздят, вперили поглед напред, сякаш нищо не беше казал. И тъй да е, пак няма да ме уплашите!

Скоро вече вървяха по обраслите с треволяк и буренаци коловози на стар черен път. Конете забавиха ход. От двете страни се извисяваха високи клонести дървета, а мракът беше непрогледен като в тунел. Небето обаче се бе попрояснило, защото облаците, забулващи доскоро звездите, започваха да се пръскат и да се отдалечават на север към хоризонта. Нямаше и вятър. Листата висяха неподвижно.

Внезапно излязоха на някаква просека, широка около четирийсетина ярда. За разлика от гъстия мрак досега, тук като че ли беше по-светло, а горе, където нямаше облаци, небето висеше ясно, просторно и бездънно. Отпред и отляво се чернееше гъста гора.

Отдясно откритото пространство преминаваше в стръмен скат, спускащ се почти отвесно към запустяла каменоломна. Там коловозите извиваха, за да продължат по другия, не толкова стръмен склон, и се губеха във водата, изпълваща огромната пропаст на петнайсетина ярда под тях. Ездачите излязоха от пътя и се насочиха през буренака към входа на каменоломната.

Там скочиха от конете и ги привързаха за едно повалено дърво. Тривелиън стърчеше в средата на групата и се взираше ту в един, ту в друг, но никой не отвръщаше на погледа му. Не се гледаха и помежду си кой въртеше очи към гората, кой назад, към мрака на пътя, откъдето бяха дошли, кой към входа на каменоломната. Известно време останаха така равнодушни, като непознати, седели дълго през нощта на някоя гара или в чакалнята на болница.

И тогава Мън нареди:

— Срежете му въжетата!