Нощен ездач

— Начело на всички отряди стои главнокомандващ. Всеки отряд си избира десетник, те съответно избират командирите, а главнокомандващият и управителният съвет диктуват политиката. Така го виждаме и трябва да стане много скоро, ако искаме нещо да постигнем.

— Но внимавайте да привлечете почтени хора — предупреди професор Бол. — Никакви мошеници и пройдохи! Трябва да са само люде, ползващи се с добро име. И точно такива сме подбрали в околия Хънтър.

— Вярно е, все достойни хора са — потвърди доктор Макдоналд. — Единственото, което искаме от вас, мистър Мън, е да ни посочите няколко имена. А и лично да поговорите с хората, да ги подготвите, тъй да се каже. Можете да вземете неколцина, когато дойдете да положите клетва.

— Клетва ли? — сепна се Мън. — Значи вие полагате и клетва?

Професорът кимна замислено.

— Почтен ли е човек, няма от какво да се страхува — отвърна той и добави: — Свещена клетва!

— От вас искаме само да упражните влиянието си — продължи доктор Макдоналд. — И да ни дадете списък, за да пристъпим към действие.

— Списък ще ви дам — обеща Мън, — но няма да говоря с никого, докато самият аз не вляза в братството. След това може и да поговоря. Не знам защо, но предпочитам да бъде така.

— И това ако не е застраховка, здраве му кажи! — отвърна професорът и закима с глава. — Но аз винаги съм уважавал подобни предпазни мерки, стига човек да знае какво иска и да го отстоява.

— Ще ви посоча няколко имена, ако ми дадете нещо за писане, мистър Бил.

Крисчън извади хартия, шишенце мастило и писалка от високото, украсено с дърворезба палисандрово писалище в ъгъла, чиято врата изскърца при отварянето й. С дебелите си, прекалено трескави за тази цел пръсти той отпуши мастилото и го сложи до лакътя на Мън, точно под очертания от лампата оранжев кръг. На тази светлина едва забележимите жилки и наподобяващите златиста ръжда петна, които изпъстряха мраморния плот, се открояваха още по-силно. Мън забеляза това и в мига, в който хвана писалката, се сети как, когато за първи път дойде тук, светлината във вестибюла бе обагрила лицето на Лусил Крисчън в златист загар, подобен на разливащите се сега върху мрамора лъчи.

Шишенцето беше почти празно, а мастилото засъхнало по гърлото. Мън трябваше да го наведе, за да натопи перото.

— Ама че работа! Сега ли намери! — ядоса се Крисчън. — Ние у дома не сме много по писането. Лично аз я има да съм написал едно писмо, я не, ама мисля, че е редно, наложи ли му се на човек, мастилото да е на налице.

— Ще се оправя — рече Мън.

— Досадна работа! — процеди Крисчън.

Пърси Мън написа две имена — Джоузеф Фостър от „Мъри Мил Пайк“, град Бардсвил, и Кимбъл Дж. Снайдър от „Стробъри Крийк Форд“, Морганстаун Пайк, също град Бардсвил.

— Мисля, че ще се съгласят — отбеляза той, сетне написа още едно име — Аарон Смайт, и се замисли, а ръката му застина във въздуха.

— А оня там, твоят — попита Крисчън, — оня, как му беше името, дето го отърва от въжето?

— Тривелиън. Бънк Тривелиън.

— Види ми се надежден. Ако има капка благодарност към тебе и ти го бъзнеш, бас държа, че ще влезе.

Мън поклати глава, като все още държеше писалката над листа.

— Не, нищо няма да му казвам. Нито сега, нито по-късно. Може да реши, че трябва да го стори само защото съм го спасил и че по някакъв начин го държа в ръцете си. Нямаме право да принуждаваме когото и да било само заради това, че трябва да ни е благодарен или пък защото ни е в ръцете — написа името Харис Тривелиън и погледна към останалите. — Но вие, ако искате, може да поговорите с него и той да влезе. Само че не му казвайте нищо за мен.

— Ще уважим желанието ви, мистър Мън — обеща професорът.

— В момента не се сещам за други. До ден-два ще помисля кого още мога да ви препоръчам.

— Като начало стигат — намеси се доктор Макдоналд. — Онези, с които сме разговаряли, също дават предложения. Като гледам списъка, само във вашата околия има за повече от двайсет отряда. С неколцина вече се свързахме.

— Тукашни ли са? — учуди се Мън.

— Да, сър, а разполагаме с имена от седем околии. Не са малко и тези, които имаме предвид.

— Май сте замислили нещо грандиозно…

Доктор Макдоналд надигна върлинестото си тяло от люлеещия се стол и се надвеси над Мън, насочвайки мундщука на незапалената лула към него.

— Драги мой — рече той и зъбите му отново лъснаха в ехидна полуусмивка. — Драги мой, ти нямаш и понятие колко грандиозно може да излезе — и бавно отпусна десница. Ръкавът му беше възкъс и дългата му суха ръка с възлести стави и чисти пръсти стърчеше доста извън него.