Нощен ездач

— Човек действа според разбиранията си, Бил. Знаеш много добре. Остави Толивър на мира! Неговите разбирания не са нито твои, нито мои и затова го остави да прави каквото намери за добре!

Крисчън се изпъна отпреде му така наежен, че вените на врата му само дето не се пръснаха от нахлулата в тях кръв, а погледът му прониза като нож. После бавно сведе глава и изръмжа:

— Добре де, добре! Нека я кара както си знае!

Обърна се и седна на мястото си. Докато другите разговаряха, прочете писмото повторно и лицето му отново придоби угрижен вид.

— Най-лошото безспорно е, че става точно сега — отекна отново гласът на капитана. — Зле ще ни се отрази липсата на неговия авторитет. По този въпрос спор няма! А да не говорим за това, че трябва да изберем друг, за да довърши мандата му. Каква беля ни дойде до главата, но все пак всичко зависи от нас!

Бил Крисчън вдигна очи от писмото и кротко рече:

— Я го чуйте какво казва! „Макар да вярвам, че линията, на която съм привърженик, е линия на разума и сговора и ще бъде подкрепена от повечето членове на Сдружението на производителите на тъмносушен тютюн.“ — Погледът му се плъзна по лицата на присъстващите и се спря на капитан Тод. — Мислиш ли, че е прав?

— Ако мислех, щях да го подкрепя.

— А дали той самият е убеден, че е така?

— Знам ли… — промълви капитанът. — Нали го е написал?

— Да, но кое го е накарало да го напише? — и Крисчън почука с дебелия си показалец по хартията.

— Човек действа според разбиранията си — повтори капитанът.

Когато Крисчън прочете изречението на глас, то дотолкова порази Мън, че му подейства като плесница и го наведе на куп хаотични предположения. Бил Крисчън бе прав, точно това изречение беше ключът към писмото. То нямаше нищо общо с останалата му част, дори не принадлежеше към него, или поне, изказано по този начин, звучеше някак съвсем самостоятелно. Особено онова, което се казваше за мнозинството. То просто не се връзваше с писмото. Сетне тази мисъл изскочи от съзнанието му, за да го споходи отново вечерта, преди да заспи, и да се загнезди пак, с цялата си острота, в главата му на следващата сутрин, когато на закуска в хотелския ресторант зърна същото изречение и във вестника.

Там се мъдреше голяма статия за оттеглянето на сенатора, а в средата, в каре, бе публикуван и пълният текст на писмото. Нашвилски вестник беше. Стана бързо и отиде във фоайето, за да вземе местния и „Еджъртънски куриер“. Пълният текст на писмото бе публикуван и в двата, но в добавка „Бардсвилски дневник“ съдържаше и уводна статия, озаглавена „Предава ли сдружението интересите на фермерите?“, която започваше така: „Когато един човек като сенатора Едмънд Толивър, служил толкова дълго с ума си на хората от своя избирателен район, почувства необходимост да си подаде оставката от организация, за чието създаване е спомогнал, защото усеща, че тя не оправдава гласуваното й доверие и тласка хората по пътя на безпорядъка и против волята на мнозинството, то значи е дошло време всички мислещи люде да направят преоценка на положението.“ Това беше същото изречение, само че преиначено и съшито с бели конци. Е, добре, рече си Мън, вече няма скрито-покрито, да му се не види и песоглавецът! Смачка вестника, гаврътна остатъка от студеното кафе и се върна във фоайето.

Телефонира на Силс и когато оня вдигна слушалката, рече:

— Трябва незабавно да говоря с вас, но не ми се ще дъртаците да ни подслушват. Ще идвате ли днес в града! Може да се окаже изключително важно!

Да, Силс щеше да идва в града.

— Тръгвам — бе отвърнал той.

Мън се качи в кантората си и се опита да поработи до пристигането му, ала безрезултатно. Редовете на разтворените книжа се мержелееха пред очите му. Сети се за думите на сенатора „Е, момчето ми, направихме каквото можахме“ и за отдалечаващия му се надолу по стълбището гръб. Затвори книжата и закрачи напред-назад из кантората. Изпрати секретарката да купи няколко кибрита, макар че из джобовете му се въргаляха, кажи-речи, цяла дузина. Докато я нямаше, измъкна бутилката от бюрото и отпи две умерени глътки. Опитвайки се да проумее мотивите на сенатора, незнайно защо се сети за Мей и за това как понякога, докато се стремеше да прозре в дълбините на очите й, тя като че ли започваше да се отдръпва от него и бавно да потъва в някакъв враждебен, мъгляв безкрай.

Когато в преддверието се разнесоха стъпки, той се втурна към вратата и рязко я отвори. При вида на Силс от нетърпението и любопитството му не остана и помен.

— Е, сър? — попита Силс с безизразния си глас.

— Да сте… — в последния момент Мън се поколеба като човек, който се сепва на ръба на пропаст, но не защото е променил решението си, а защото тялото му е направило последен, отчаян опит да се противопостави. — Да сте давали на някой от вестниците или изобщо на някого копие от писмото на Толивър?

Знаеше какъв ще бъде отговорът, знаеше го от самото начало. И той прозвуча като ехо на онова, в което беше вече сигурен.

— Не, не съм.