Нощен ездач

Джоун Палмър била слаба и болнава жена, с няколко години по-голяма от съпруга си. Не била красавица, защото постоянно влошеното й здраве дало своето отражение и пепелявопетнистият цвят на кожата заличавал чертите на лицето й, ала в мигове на щастие и възбуда то засилвало с нежна и прозирна красота, която едва-що родена, изчезвала под скверния поглед на всеки, който я зърнел. По същия начин се преобразила тя и когато Едмънд Толивър й направил предложение. Съзирайки тази неочаквана красота, той на мига забравил сметката, подтикваща го към този брак, и тъй дълбоко се трогнал, сякаш озарен от божествено откровение, че очите му се на пълнили със сълзи. Неочакваният дар, с който щедрата съдба го ощастливила, изпълнил душата му с пречистваща радост и смирение. Той заявил пред Джоун Палмър, а и пред себе си, вярата, че стореното за нея нивга няма да е достатъчно, че ще я обгради с неизчерпаеми грижи и ще направи всичко възможно, за да бъде щастлива. Тя безмълвно притиснала главата му към гърдите си и я задържала там, впила малките си пръстчета в здравата му, остра и гъста коса, загледана с невиждащ поглед в позлатата, броката, белия мрамор и плюша, върху които кристалният полилей от преддверието на баща й сипел своята светлина. Обещанията, които Едмънд Толивър направил в онази нощ пред нея и пред себе си, били искрени. Но тя не била издръжлива като него. Непрекъснато боледувала. Случвало се с дни да лежи неподвижно в стаята със спуснати пердета, загледана в тавана или притиснала пръсти към слепоочията си. С времето този жест й станал навик, следван дори когато нищо не я боляло, превърнал се в израз на отчаяние пред лицето на всички безименни сили на мъката и унищожението, които кръжали около нея безшумно като вълци. Седнала сама или в моменти, когато хората говорели помежду си и не й обръщали внимание, тя съкрушено притискала с пръсти слепоочията си, а погледът й се превръщал в бездънен, обърнат навътре черен кладенец от кадифе, върху чийто спасителен ръб тя едва-едва се крепяла.

Силата й не била като силата и ненаситността на Едмънд Толивър, а красотата й пък била някак нереална. В няколкото години, в които успявал да улови мига на красота, а с времето това ставало все по-рядко и по-рядко, той отново се изпълвал с чувство на благодарност и всеотдайност и понякога скланял чело на гърдите й. Ала по-късно, когато подобни мигове се появявали, те го пробождали първо с угризение и жал към нея, сетне със съжаление към самия себе си и най-накрая с непреодолимото усещане за измяна и безсилие. Тогава, без да каже нито дума, се изскубвал от нея. Ясният, тегнещ спомен за нощта, когато й предложил да се омъжи за него и тя притиснала главата му към себе си, чистото ухание на роклята и на плътта й непрестанно го преследвали. Помислил си, че под роклята гърдите й са много мънички, едва ли не като на момиче, и тъй красноречиво му говорели за невинност и крехкост, че в онази нощ сякаш познал една съвършена и неоспорима истина. Душата му направо замряла. Застанал в коридора пред вратата й, той си спомнял тези неща и с настойчивата точност на махало отново и отново стоварвал тежко юмрук в шепата на лявата си ръка. Страданието му наподобявало болката на обречения, осенен за миг от ясното и хладно видение на рая, или пък на удавника, зърнал яркото слънце да очертава ласкаво успокояващите контури на познатите неща по брега, където доскоро е вървял.

След смъртта на стария Мортън Палмър Едмънд Толивър продал възскромната си къща и от Луивил се преместил в южната част на щата. Не се върнал в родния край на баща си. Болезнените спомени от ранното му детство не му позволявали да го стори. Не искал всеки ден да чува имената от младостта си, нито пък да вижда същите кръстопътища и къщи. Затова купил една ферма в близката околност — шестстотин акра плодородна земя, добре напоена и леко хълмиста, където в далечината се извисявали обвити в синкава мараня валове. Здравето на жена му бавно, но сигурно се влошавало и той довел сестра си Матилда, която не била омъжена и преподавала в местните училища, да се грижи за домакинството.