Нощен ездач

— Реших го тази сутрин и просто изчаквах да се стъмни — обясни Мън.

Мина покрай тях, влезе в къщата и пипнешком тръгна през стаята. Препъвайки се, Уили Праудфит го последва. Драсна кибрит, мракът изведнъж отскочи назад, отблъснат от пламъка в пръстите му, и той запали лампата.

Влезе при Мън в пристроената стаичка и застана пред него с лампата в ръка.

— Исках само да си взема някои неща — обясни едва ли не извинявайки се Мън. — Кърпичките, дето ми ги купи от Тибс, и едно-друго…

— Нали не е… — започна Уили, вперил очи в полюшващия се пламък на лампата в ръката му. — Нали не е заради туй, дето ти надумах тая заран?

— Онова ли? Та аз вече го забравих.

— Домът ми е и твой дом, Пърс.

— Знам — рече Мън. — Не е заради това.

Другият като че ли не можеше да откъсне очи от трепкащия зад окаденото стъкло пламък. Без да отмества поглед, попита:

— Ще се върнеш ли?

— Ще се върна — увери го Мън.

Уили вдигна очи и го погледна.

— Реши ли човек нещо — кимна той, — аз повече не се бъркам.

Мън запали другата лампа.

— А сега да си събера нещата — рече той.

От кухнята долетя шум от суетнята на Адел.

— Ще ида да помогна на Дели — рече Уили Праудфит.

— Не ми трябва нищо друго, освен питките — предупреди го Мън, но оня беше излязъл, преди да се е доизрекъл.

На тръгване се спряха на верандата, за да се сбогуват.

— Върни се — промълви едва чуто Адел.

— Ще се върне! — прекъсна я мъжът й почти грубо.

— Непременно — потвърди Мън.

Уили Праудфит му предложи коня си, но той отказа, като го увери, че без него е по-безопасно. Уили поиска да го откара поне донякъде с двуколката, но той не прие и това, благодари му и се отправи към портата. Беше изминал почти половината разстояние до нея, когато Уили го догони и сложи ръка на рамото му.

— Нали не е заради тая заран?

— Не е — увери го Мън.

Адел дойде при тях и тримата се отправиха към портата.

До „Монклер“ се добра за две нощи. Първия ден прекара в една изоставена колиба сред гората. Натъкна се на нея призори, когато свърна вдясно от пътя, търсейки вода. Беше минал по някакъв мост над малък поток на около три мили по-нагоре по пътя. Течеше на юг и тъй като долината беше сравнително тясна, надяваше се да го открие накъде на миля встрани.

Зърна безкрайната шир на млечносиньото, леко фосфоресциращо небе, разстлана над короните на големите дървета. Позна го веднага — някога тук беше старото сечище. Но сега бе обрасло с храсталаци, лаврови дървета, бъз, евкалипти и смрадлика. В клонака пърхаха няколко птички, надавайки първите си нерешителни крясъци. Росата тежеше върху неподвижните листа. Спря се за миг в края му и тогава видя колибата.

Започна да си пробива път през сечището. Там трябва да има вода, помисли си той. Седна до останките от прогнилата вече дъсчена ограда — толкова порутена, че той с лекота я прескочи. Приближи колибата. Прозорците зееха. Изобщо не бяха остъклявани, но имаха дървени капаци, които сега се бяха откъснали от пантите си и само един от тях все още се крепеше. Вратата беше избита. Лежеше на земята, а между процепите на дъските бе покарала трева. Когато сви зад колибата, в другия край на сечището откри поточето.

След като се напи и изплакна лице, върна се и понечи да влезе. Стъпвайки върху падналата врата, една прогнила дъска поддаде и той едва не падна. Отстрани с ръка натежалите от росата паяжини, препречващи входа, и влезе. Имаше две стаи, и двете много малки, и таванче. Пристъпваше внимателно, почти предпазливо, а прогнилите дъски леко се огъваха под краката му. Над огнището, където гредите бяха надигнати, надзъртаха късчета небе. Огледа единия ъгъл — талпите бяха паснати надве-натри със слаби, очевидно нескопосани удари. Закълчищените някога процепи сега зееха. В първата стая имаше само една дървена пейка, на която липсваха два крака, и стълба, водеща към тавана. На перваза на единия прозорец в другата стая видя стъклена кана. На дъното й се бяха събрали нечистотии, а стъклото бе сухо като кост. През мърлявата му прозрачност се процеждаше неясна светлина. До стената забеляза някаква дреха, изтървана сякаш случайно. Приближи се и обзет от мимолетно любопитство, се наведе и внимателно я вдигна. Плосък и лъскав, черен като копче бръмбар бавно изпълзя от разкритото си убежище и изчезна под дъските. Мън огледа дрехата. Беше мъжко сако, навремето очевидно синьо, ала сега неравномерно избеляло до сиво-кафеникаво. Материята му се стори неподатлива и корава. То отдавна бе загубило формата на фигурата, която бе обгръщало, и се беше спекло завинаги като пръст, приела контурите на скала, която е покривала. Когато го пусна, то тъпо удари по пода.

Върна се в другата стая и опита стълбата. Беше масивна и здрава наглед. Внимателно се изкатери по нея и се изтегна върху изкорубения под на тавана. Гредите държаха. След малко заспа. Събуди се рано следобед, изяде почти всичката храна, която му бе останала, и отиде на потока, за да утоли жаждата си. После се върна в колибата и лежа почти до здрач.