Нощен ездач

Малко след залез-слънце стигна до някакъв крайпътен магазин. Надзърна вътре и видя, че освен един старец, седнал на изтикания то стената стол, нямаше никой. Над главата му гореше лампа с ламаринен отражател. Мън влезе и купи пакет крокети и парче сирене. Пъхна ги в джоба и продължи.

На следната заран, поглеждайки на юг от върха на малко възвишение, се убеди, че околността му е позната. Широката плитка котловина се прорязваше от железопътна линия, чиито релси проблясваха на утринната светлина. От двете й страни се ширеха чисти царевични и тютюневи ниви, проснати в дълги, геометрично точни редове. По далечните пасища стадата сякаш бяха застинали. Хамбарите, къщите и дърветата наоколо изглеждаха свежи и измити в бистротата на ранното утро. Знаеше, че няколко мили нагоре по линията откъм север се намира „Монклер“. Отби от пътечката, по която бе вървял до този момент, и се шмугна в гората. На два пъти дочу писъка на влакове и когато поглеждаше надолу, ги виждаше да пропълзяват през котловината, насищайки въздуха с пара и тънки струйки дим.

Вечерта се спусна в ниското и тръгна по линията на изток.

Къщата се издигаше встрани от издълбания с коловози черен път. Знаеше, че е тя, и когато се наведе към пощенската кутия, различи името „Едмънд Толивър“. Кутията беше нова. Той я опипа и заключи, че металът е чист, лъскав, а черните букви — ясно изписани. Дворът се отделяше от пътя с каменен зид, който на свой ред бе опасан от гъст храсталак. Портата липсваше и край един счупен стълб се бяха изронили камъни. В двора нямаше дървета, но на хълма зад къщата се чернееше гората.

Отначало помисли, че домът е пуст, но вече отблизо забеляза, че изпод краищата на пердето, изпод затулващия един от прозорците плат, едва-едва мъжди светлина. Със сковани и присвити крака стъпи върху разхлабения дъсчен под на верандата и отпусна ръка на бравата. С тихичко изскърцване вратата се отвори веднага.

В мига, когато влезе, на колебливата светлина от лампата с намален до края фитил зърна човека в леглото — покрит само с чаршаф и с извърнато към стената лице. Затвори вратата след себе си внимателно, сякаш влизаше в стаята на болник, и леко приведен напред, угрижено се вторачи натам. Онзи бавно, почти мъчително се раздвижи в леглото и обърна лице към него. Видя как слабо проблясващите на светлината очи се разшириха, а от усилието да проговорят устните се сгърчиха.

— Какво искаш? — изхриптя той.

Без да отговори, Мън с все така присвити колене направи две широки крачки. Отпусна лявата си ръка върху долната табла на леглото, приведе се и напрегна зрение.

— Какво искаш? — повтори онзи.

Мън се наведе още повече и изпитателно се вгледа в продълговатото изпито лице над омачканите чаршафи.

— Та това… Та това си ти, Пърси Мън! — възкликна мъжът на леглото.

Облегнат на таблата, Мън помълча известно време.

— Отдавна не се бях сещал за теб — отвърна той почти шепнешком, като продължаваше да се взира в него. После добави: — Почти бях забравил как изглеждаш.

Мъжът в леглото се надигна с мъка и се облегна на лакът.

— Какво искаш? — попита той.

— Почти бях забравил как изглеждаш. Съвсем ми беше излязъл от ума — думите се нижеха мудно, унесено. — Сетне нещо се случи и пак се сетих за теб, Толивър.

— Какво искаш? — настоя мъжът в леглото, този път почти несъзнателно.

— Да те убия — отвърна Мън, без да помръдва, и добави: — Сега ще те убия, Толивър! — спря, ровейки се сякаш в спомените си, и след миг продължи: — Като ти се нагледам.

Дългите мършави пръсти на мъжа в леглото се свиха и разпуснаха безцелно.

— Може и да ме убиеш — рече кротко той. — Може би ти си човекът, който трябва да го стори, Пърс.

— Да, аз съм — отвърна Мън. — Знаеш, че веднъж убих човек. Или поне си мисля, че съм го убил. Бях един от ония, които го извършиха, но ми се струва, че аз стрелях пръв. Натиснах спусъка и той се обля в кръв. Нали знаеш — и понижи доверително глас, — натискаш спусъка и край!

Пръстите върху чаршафа престанаха да мърдат.

— Тогава не чуваш гърма — рече Мън. — Той се разнася след това.

— Не ме е страх — отвърна мъжът в леглото.

— Гърмът — повтори Мън, — гърмът идва после. Може и изобщо да не го чуеш.

— Не ме е страх — повтори онзи, сякаш на себе си.

— Да — поклати глава Мън, като човек, който объркано се мъчи да си спомни нещо, — не те е страх. А аз си мислех, че ще се уплашиш.

— Когато те видях да стоиш там, леко се стреснах, но сега вече не се боя. Преди време, преди месец може би щях да изпитам страх. Но не и сега. Нещата се променят, а ти не знаеш това, Пърс — той се взря в лицето на приведения над него човек. — Хайде, защо не го направиш?

Защо не го направиш, а? Нали точно за това си дошъл, Пърс? — изговаряше името му меко, почти ласкаво.

Мън измъкна револвера от джоба си и го погледна.