Нощен ездач

— Не мога да кажа, че сега вече обичам нещо. Вътре съм студена! — тя рязко се дръпна назад и извика: — Студена! И винаги съм била такава. Да, точно така! Затова и го направих, затова дойдох! Беше ми студено и мислех, че ще ме стоплиш. Така беше и с другите. Нещо в тях ме караше да си мисля, че вътре в себе си не са студени, че са топли, така си мислех! Дори Чивърс и онова, което правеше с конете. И ти…

— И аз… — повтори той, но не учудено, а някак мудно и колебливо.

— И ти! Мислех си и вероятно съм усещала — тя вече не шептеше, а думите й прииждаха като порой, — че трябва да си топъл след онова, което направи. — Гласът й внезапно падна и отново премина в шепот. — За да го направиш, трябва да си наистина топъл, да чувстваш нещо… За да убиеш човек…

— Знаела си значи за Тривелиън — промълви глухо Мън.

— Бентън ми каза. Изкопчих го от него. И дойдох при теб, за да ме стоплиш, но ти…

— Да?

— Ти също си студен! Каквото и да си направил, бил си студен. Каквито съм и аз отвътре. Дори и онзи човек на процеса, онзи Търпин…

— Търпин! — възкликна Мън изтръпнал и почти прав. — Търпин! Не аз го…

Тя обаче продължи, без да го слуша:

— Каквото и да си направил, направил си го, защото си бил студен и си искал да се стоплиш.

Той се отпусна назад и постепенно се успокои.

— Защото си искал да се стоплиш — повтори Лусил, — защото си искал да се докопаш до нещо, което да те сгрее. Защото си умирал от студ!

— Направил съм го и толкоз! — сви рамене той.

— Искал си да се стоплиш! Да си като другите! Като баща ми например. Защото той беше топъл, носеше топлината в себе си. Затова съумя да преживее сам през всичките тези години, а и беше едър, силен. Как е могъл да бъде такъв, какъвто беше? Не знаеш и защо държеше снимката на майка ми на една масичка в стаята си и защо всяка вечер я гледаше — виждала съм го, без той да ме забележи, — и защо понякога й говореше. Казваше й неща най-обикновени, най-незначителни, сякаш говореше на човек в къщата. Никога не би предположил, нали? — Тя замълча, взря се изпитателно в него и настоя: — Кажи де?

— Не, не бих могъл — съгласи се той.

— Никой не би го предположил — кимна Лусил. — Ето защо, когато го видех или чуех, дълго лежах будна и мечтаех да бъда като него. А после…

— После какво?

— После дойде ти — въздъхна тя и стана, но не се отдалечи от стола. Слабата светлина косо плъзна от долу на горе по лицето й. — От това обаче нямаше никаква полза — заключи Лусил след малко. — В началото си мислех, че има, но уви!

— Жалко — промърмори Мън.

— Няма защо да ме съжаляваш — рече тя и додаде горчиво: — Аз не те съжалявам. Има и по-тежки случаи. Толивър например…

— Толивър — повтори той. — Толивър! Отдавна не съм се сещал за него.

— Толивър цял живот е говорил на хората, на тълпата, и никога не е представлявал нищо, освен в мига, когато гласът му се извисеше над насъбраното множество. Ако изобщо е носел нещо в себе си, някакъв живот, то той го е изсмуквал от хората, докато им е говорил. От тълпата и от жените. Никога нищо не е представлявал, освен и само когато си е въобразявал, че някой го смята за нещо!

— Мръсник! — процеди Мън и в гласа му можеше да се долови всичко друго, но не и топлина.

— Като пиявица, която изсмуква кръвта на другите и живее чрез тях. Затова гонеше жените, а не защото ги желаеше.

— Мръсник! — повтори Мън, седна в леглото и провеси крака.

— Знам, че и мен затова ме задиряше. Та то си личеше!

Мън се обърна и я изгледа.

— Теб?

— Преди скандала нямаше ден да не навести татко, но всъщност мен търсеше. Всеки път, когато му се удадеше случай, гледаше да ме докопа с ръка и току повтаряше: „Мило момиче, мила Лусил…“ — Имитирайки го, тя превзето закриви уста: — Така ми говореше: „Мило момиче, мило мое момиче.“

— Отдавна не съм се сещал за него — отбеляза Мън някак замислено. — Да, наистина не съм! — И изведнъж възкликна със смразяваща ярост: — Мръсник!

— Не — поклати глава Лусил. — Аз го съжалявах. Дори и тогава, когато ме преследваше и на мен ми се повдигаше от него.

— Значи така, „Мило момиче, мило мое момиче“ — повтори Мън. Изправи се, надвеси се над нея и я изгледа кръвнишки с пламнали от омраза очи. — Как ми се ще да му изтръгна проклетото сърце! — извика той.

— Той е просто едно нищо! — натърти тя и повтори, като бавно поклащаше глава ту на едната, ту на другата страна и размаха ръце в протест, но вяло, подобно на болник, чиито сили го напускат.

— Мога да го сторя! — настоя той.

— Той е просто едно нищо — потрети Лусил и бавно и укорително поклати глава. — Дори и Чивърс струваше повече.

Мън отново приседна на ръба на леглото и впери очи в нея.

— Късно е — прошепна тя най-сетне.

— Да, късно е.

— Може би не трябваше да идвам — безизразно добави Лусил.

— Може би.

— Мислех, че трябва — въздъхна тя и стана.