Нощен ездач

— Благодаря — рече Лусил. Направи крачка, сякаш се канеше вече да тръгва, но се спря, поколеба се за миг, след това се обърна и като се наведе, бързо целуна Сиси по бузата.

— Довиждане — промълви тя припряно и смутено и почти хукна по пътеката. Вървеше бързо и се обърна едва когато двуколката почти се беше изгубила, за да им махне с ръка.

Стояха на верандата, загледани към пътя. Яркото слънце вече прежуряше над широкото поле край пътеката и в светлината му трептяха издигащите се от земята изпарения.

Адел влезе в къщата, преди да са изгубили двуколката от поглед, но мъжете изчакаха. Когато тя изчезна в далечината, Уили Праудфит замислено отбеляза:

— Да го досрамее човек от нещата, дето ти наговорих. Баща й умрял, пък и нея като я гледам…

Мън не отговори.

Без да каже нищо повече, Уили Праудфит се отправи към конюшнята.

Мън се облегна на ъгловия стълб на верандата. Двуколката вече не се виждаше, скрита от бухналия в зеленина последен завой на пътя. Уили беше влязъл в конюшнята и сега сигурно седеше на дънера в плесенясалия полумрак с някой скъсан хамут и го кърпеше, сбърчил съсредоточено изпеченото си от слънцето чело. А може би клепаше някоя коса, защото наближаваше сенокос, макар тревата да бе прегоряла. Наоколо сигурно се разнасяше съсъкът на бруса по стоманата — тъничък, остър, отмерен.

Известно време Мън постоя, загледан в пътя и нивите. От къщата зад него долиташе приглушеното дрънчене на чинии и тигани или тихият шепот на заетите с работата си жени. Далеч нейде по склона на хълма пропищяха сойки. Сетне ненадейно се стрелнаха във великолепна дъга през пустото небе и се скриха в огромната гъста корона на белия дъб край потока. Мън се изправи, слезе от верандата и се упъти към хълма.

С изключение на няколкото минути, когато се прибра и мълчаливо хапна с останалите, целия ден прекара там. Лежеше по гръб и гледаше небето, погълнат изцяло от неговата безкрайна и съвършена пустота. Нямаше облаци, нямаше дори някое малко бяло самотно пухче, което да блещука нейде на далечния хоризонт. Веднъж следобеда забеляза неподвижното черно кръстче на един мишелов, който се понесе в спирала на юг. Наблюдава го известно време, но се умори и извърна очи. Когато погледна отново, той вече се бе изгубил в пулсиращите дълбини на лазура. Помисли си, че някога и Уили Праудфит беше лежал из тези високи планини и също се бе взирал в прозрачната синева на това странно небе. Но какво бе открил там? Какво, запита се Мън. Не, не можа да си отговори. Затвори очи.

Когато зачервеното натежало слънце почти докосна хребета на запад, той се спусна по пътеката на хълма.

След вечеря, щом всички излязоха на верандата, Мън не седна, а се облегна на един от стълбовете с гръб към останалите. Светулките блещукаха и гаснеха точно като по часовник, издигайки се над голото пространство на двора и пасището. Силвестъс се изкашля и зачегърта с подметки по пода.

— Няма ли да поседнеш? — попита го Уили.

— Не, благодаря — отвърна Мън, без да се обръща.

— Може и да не сяда, не се е преуморил — подхвърли Силвестъс с недвусмислена ирония, но сякаш на себе си.

— Така е, Силвестъс — потвърди Мън, но и този път не се обърна. — Наистина не съм уморен.

— Я ни попей, Дели — подкани Уили жена си, — че ми се е прислушало нещо хубаво.

Тя започна да тананика, отначало почти без думи, после спря и отново поде:

Има на света земя, по-хубава от слънчев ден.
И вярно, виждам я сега, далеч, далеч от мен,
а нашият Отец…

Тя млъкна и побърза да обясни:

— Тази вечер нещо не съм в настроение.

— Седни, Пърс! — рече Уили Праудфит и в гласа му се долови раздразнение.

Мън не отговори.

— Уили — попита той след малко, — сенаторът Толивър още ли си живее в имението „Монклер“?

— Толивър ли? — промърмори замислено Уили Праудфит и се умълча.

— Да.

— Доколкото знам, още е там — отвърна другият и добави: — Чувам, че доста изпаднал, а като се сетя за едно време…

— Лош човек беше — обади се и Адел.

— Сядай! — подкани го отново Уили.

Мън се обърна и се взря в едва разпознаващите се в сянката силуети.

— Уили — рече той, — тръгвам!

— Не, Пърс! — гласът на Уили беше необичайно тих.

— Никъде няма да ходиш.

— Тръгвам — настоя Мън. — И то още тази вечер.

— Няма смисъл.

— Има — бавно изрече Мън. — Или поне така ми се струва.

Другият стана от пода, където се беше излегнал.

— Не — започна той. — Не…

— Да! — прекъсна го Мън.

Известно време никой не продума. Насекомите продължаваха все тъй сухо да скрибуцат и да жужат в крайпътните дървета.

— Ако може Дели да ми даде царевичните питки, дето останаха от вечерята и малко сланина… — помълча и заключи: — Тръгвам!

— Ще ти приготвя нещичко. Не кой знае какво, но… — Адел стана от стола и се изправи несигурно, без да довърши изречението си. След малко рече: — Никъде няма да вървиш!

— Благодаря — кимна Мън, — но ще взема питките и тръгвам.

— Сигурен ли си, че наистина трябва да заминеш? — попита Уили Праудфит.

— Да, така реших — отвърна Мън.

— Но сигурен ли си, че трябва?