Нощен ездач

— Няма! — натърти Лусил. — Можеш да намалиш малко фитила, но искам да е светло. За да говоря. Знаеш ли, в действителност ние с теб никога не сме разговаряли на светло, в истинския смисъл на думата. Винаги сме говорили, без да мога да те видя. Без да виждам лицето ти. Понякога съм се замисляла за това и изведнъж разбрах, че всъщност не те познавам — помълча, после попита: — А ти?

Мън не отговори.

— Запали лампата! — заповяда тя.

Той стана, бръкна в джоба на панталона за кибрит и опипом тръгна към лавицата, където стоеше газеницата. Босите му нозе безшумно се плъзгаха по дъсчения под. Драсна клечката, закривайки пламъка с ръка, и сянката му се люшна върху стената зад него и тавана, докато поднасяше огънчето към фитила. Когато той колебливо заблещука, сложи шишето и го намали така, че на ръба на лампата остана да мъждука несигурно, тъничко като червей пламъче.

Върна се на леглото и се загледа в нея.

— Няма ли да седнеш? — попита.

Тя се отпусна на единствения стол с плетено тръстиково дъно, изправен до стената срещу леглото. Под черната пола на роклята й видя сбраните на пода крака. Отбеляза равнодушно колко високи и силно заоблени са сводовете на ходилата им.

Седеше неподвижно, сковано изопнала гръб и скръстила ръце в скута си.

— Сега вече ме виждаш — рече той.

— Да — кимна тя, гледайки го втренчено и подир малко продължи: — Трябваше да дойда и да ти кажа нещо. Не ме изпраща доктор Макдоналд, както казах отначало.

— Не те изпраща значи — промълви Мън не толкова въпросително, а по-скоро като ехо.

— Не, попитах го къде си и той ми каза. Исках да говоря с теб. Трябваше непременно да ти кажа нещо. Но когато тази вечер се появи и те видях да влизаш през вратата, почувствах, че не мога да го изрека. Стори ми се, че не те познавам. Не беше такъв, какъвто те помня.

Мън вдигна ръка и замислено прокара пръсти по брадата си.

— Сигурно — отвърна той. — С тази брада…

— Не точно заради нея — възрази тя. — По-скоро заради самия теб. Разбрах, че не мога да ти кажа това, заради което дойдох. Ако можех, щях да си тръгна обратно още тази вечер. Легнах си, но не ме хвана сън. Детето до мен отдавна спеше и всяко негово вдишване ми напомняше от колко време не съм спала така. — Тя замълча, погледът й се отмести от лицето му и се насочи към потрепващото пламъче на лампата.

Мън седеше, опрял лакти на коленете си, с провесени между краката ръце, и чакаше.

Сякаш с усилие тя продължи, без да откъсва очи от пламъчето.

— Реших, че не стана ли и не говоря ли с теб още сега, никога вече не ще го направя. Защото заранта, ако те погледнех, ти пак щеше да бъдеш такъв, какъвто бе тази вечер, появявайки се на вратата, и тогава щях да си замина, без да ти го кажа.

В последвалата пауза го изгледа въпросително, скръстените й ръце лежаха все тъй неподвижно в скута, а тя бе все така скована на стола. Лицето й не изразяваше нищо.

— Баща ми… — започна тя, но пак замълча.

— Да?

— Умря — прошепна Лусил.

— Умря… — повтори той. — Но нали тази вечер…

— Да, знам — прекъсна го тя. — Тогава не можах да го кажа. Не можех, докато ти седеше там. Умря преди три дена. Вчера го погребахме.

Той спусна краката си на пода, при което се разнесе сух съскащ звук, и се изправи.

— Съжалявам — рече.

— Аз пък не съжалявам! — отвърна тя. — Като го знам как беше. Как лежеше, втренчил очи, и как дишаше с онова ужасно хриптене. Непрекъснато, ден и нощ! Не! — почти пламенно възкликна тя и ръцете й бавно се сплетоха на възел. — Не съжалявам!

— Съжалявам — повтори Мън, сякаш не я беше чул.

— Не съм дошла да ти говоря за това — рече тя.

— А за какво? — попита той и пак се опря с лакти на коленете.

— Заминавам — промълви Лусил. Ръцете й се бяха успокоили и отново лежаха неподвижно в скута й, а гласът й бе преминал в шепот. — Не съм решила още къде, но заминавам. Не мога повече да остана. Не мога! Нищо не ме задържа.

— Разбирам.

— Може да ида в Сейнт Луи — сви рамене тя и добави: — Но бог ми е свидетел, няма за какво да оставам!

— Леля ти е там, нали?

— Няма да отида при нея, в ада да гори дано! — и гласът й отново прозвуча яростно, ала остана спокоен. — Тя… тя е чисто и просто една кучка. Ти нищо не знаеш.

— Не, не знам.

— Истинска кучка! Сестра е на татко и при това е много по-млада от него. Омъжена беше за някакъв си Олбрайт, който заминал и припечелил малко парици… но ти може би знаеш?

— Знаех, че е богат — рече Мън. — Нищо повече.

— Когато мама умря, тя ме прибра при себе си. Просто за да постави татко в неловко положение, такава си беше. И да има кого да командва. Когато Олбрайт се спомина, си изкарваше всичко на мен. Все се шляеше с разни мъже, даже и преди той да умре.

— Значи е била хубавица — отбеляза Мън.

— Кучка беше! — Лусил помълча, изучавайки мрачно лицето му и изведнъж повиши глас: — Не ти говоря всичко това просто така. То е част от онова, което исках да ти кажа. Единственият начин, който можах да измисля, за да ти го кажа…

— Добре де.