Нощен ездач

Позаякнах и тръгнах. Сбогувах се с индианците и те ми стиснаха ръката. Минах през Санта Фе, прекосих Оклахома, както вече казах, после продължих към Арканзас. Отивах да видя тате и мама, ако ги беше пощадил бог, разбира се. Стигнах до Форт Смит в Арканзас и оттам продължих за изток, където живееха родителите ми. Майка ми се бе споминала. Отдавна било, казаха ми хората. Баща ми също умрял, но преди по-малко от година. Убили го с нож. Намушкал го някакъв от Мисури. Една вечер седял на приказка пред магазина, а хората сновели навън-навътре. Говорели за войната и коя била причината да избухне. Онзи от Мисури проклинал бунтовниците, а баща ми му казал да не ги кълне тъй, щото не били те виновни. Сдърпали се и оня заклал тате, а той бил вече старец. Мисурецът се дигнал и си отишъл, ама никой не знаеше къде. Пък тате си умрял още там, както лежал проснат. Видях гроба му — с мама са заедно. Никой не знаеше къде са братята ми, отдавна се били изселили. В къщата, вдигната от тате, живееха хора, които изобщо не познавах. В същата оназ къща, дето го бях видял да й почва градежа в деня, когато се изправи и разнежено рече. „Бащице наш, бащице наш“, а сетне се сопна на мама: „Хенриета, подай ми брадвата!“ Видях я — талпите бяха гладко рендосани и яко сковани, а коминът все тъй си седеше читав — ни съборен, ни пропаднал.

Продадох я за колкото можах, не се пазарих. И после през Тенеси дойдох тук, в Кентъки. В Тибс дойдох. И много напичаше, когато пристигнах, а още не беше лято. Превалих хълма и тръгнах надолу по пътя, а отпреде ми грейнаха зелената трева и дърветата. Точно както ми се бяха явили. Минах завоя и зърнах черквата. И потокът бе там, а аз хукнах като слепец, също както в съня. Натопих лице във водата и се напих до насита.

После бавно вдигнах глава. И я видях.

Уили замълча. В тишината сред мочурищата край потока жабите крякаха ли, крякаха. Най-сетне промълви: — Пред мен беше Адел.

— Да долетя тихо гласът на жена му откъм сянката, — седях там под един клен и го видях да слиза по хълма.

Глава шестнайсета

Беше по здрач, когато Мън, застанал в двора до камарата дърва и цепеници, вдигна глава и видя задаващата се по пътя край потока двуколка. Без да бърза, той подпря брадвата на дръвника и се наведе, за да вземе наръч подпалки от купа трески и прогнили кори. Сетне се упъти към кухнята.

Адел Праудфит беше все още там и бършеше съдовете. На масата до купчината чинии светеше лампа. Мън се наведе и остави подпалките да се изплъзнат от ръцете му и да паднат с глух удар в сандъка. После се обърна към нея и рече:

— По пътя идва някой с двуколка. Сигурно вече е спрял отпред.

Тя го погледна и сякаш се накани да каже нещо, но той продължи:

— Ще се скрия отзад. Вероятно идва да види Уили, тъй че ще изчакам да си замине. Ще бъда наблизо.

Излезе бързо от къщата и се отправи към шубрака в подножието на хълма. Погледна назад към пътеката, но сега там не се виждаше нищо. Двуколката вероятно беше пред портата, скрита от масивната къща. Не тръгна нагоре по склона, а се спря в първата по-плътна сянка. Седна на земята и се облегна на ствола на един кедър. Под него пружинираше осеяната с отколешни иглички земя. Впери очи в къщата и зачака.

Дневната светлина бързо се оцеждаше от небето и притъмняващата маса на къщата на фона на черното възвишение от другата страна на потока постепенно губеше очертанията си. В наситения здрач единствено прозорците се открояваха ясно — правоъгълници от жълтеникава светлина. Най-после му се стори, че чува скърцането на колела по чакъла и тропота на отдалечаващата се по пътя двуколка. Не беше сигурен, но вече бе твърде тъмно, за да види каквото и да било.

Малко след това видя един силует да излиза от сянката на къщата и да се отправя към него. Още не наближил шубрака, дали по някаква едва забележима особеност в телосложението или от мимолетното впечатление за провлачена походка разбра, че това е Уили Праудфит и дори не помръдна.

Преди да навлезе в храсталака, Уили спря и тихичко подвикна:

— Пърс! Пърс!

— Да? — обади се Мън.

— Всичко е наред.

Мън напусна сигурността на кедровия мрак и застана до него.

— Жена е — рече Уили Праудфит.

— Жена ли?

— Праща я доктор Макдоналд — той помълча и добави: — Да те видела, тъй каза.

Мън премести погледа си от него към къщата, от чиито прозорци се процеждаше светлина. Обхвана го някакво унило негодувание, подобно на човек, който в просъница е обезпокоен от неясен, безсмислен шум. Прокара език по сухите си устни и попита:

— Жена ли?

— Дъщерята на Бил Крисчън — отвърна Уили. — Знам я само по име.

Двамата се отправиха към къщата, а Уили продължаваше да обяснява:

— Някакъв човек я докарал от Кръстопътя на Ашби до Тибс, а сетне и дотук. Дели й предложи да остане да пренощува, а оня си тръгна. Не го разбрах как се казва. Дори не влезе. Отидох да го поканя, ама той не пожела…