Никол

Фермата на Саймънс се намираше на около дванадесет мили от плантацията Армстронг нагоре по реката. Постна земя, камениста и неплодородна. Къщата приличаше по-скоро на колиба — малка и схлупена, с озъбени греди на покрива. Дворът бе от трамбована глина — пълен с кучета, кокошки, малки прасенца, които се навъртаха около неспирно грухтящата свиня-майка, и може би не по-малко деца, полуголи и мръсни.

Травис върза шалупата за порутения мостик, а Клей веднага скочи на брега и се запъти към къщата. Останалите мъже го последваха. Децата вдигнаха очи от заниманията си и ги гледаха с безучастни очи. Не приличаха на деца, а по-скоро на някакви повредени живи играчки. Ежедневните проповеди на бащата разкриваха пред тях една единствена участ — очакваше ги пъкълът. Не намираха никаква радост и в непосилния ежедневен труд около животните.

Без да обръща внимание на децата, Клей извика:

— Саймънс! Илайа Саймънс!

Опърпаният старец излезе на двора и запита със свадлив глас:

— Какво искате от мене?

Малките му очи бяха зачервени, като че току що става от сън. Той се обърна към едно от децата, малко момиченце — да имаше най-много четири години. Детето държеше заклана кокошка в скута си и я скубеше с уморени, вяли движения.

— Да я оскубеш добре, чу ли! Че намеря ли едно перце, ще те отведа в сайванта!

Клейтън изгледа мъжа с отвращение. Децата му се трудят, докато той спи посред бял ден…

— Искам да поговоря с тебе.

Илайла явно се поразсъни. Очите му се присвиха и той изведнъж изписка:

— Алилуйа! Грешникът дойде да иска опрощение за греховете си! Алилуйа! Покай се за разпътния си живот!

Клей хвана мъжа за ризата на гърдите и го повдигна така, че краката му едва докосваха земята.

— Не желая да слушам проповедите та! Къде е жена ми?

— Жена ти! — Старият се изплю на земята. — Блудница е тя, а не жена! Тя е щерка на сатаната, трябва да се затрие, за да очистим грешния свят!…

Клен удари мъжа с юмрук в челюстта. Саймънс се блъсна в рамката на вратата и бавно се свлече на земята.

— Клей! — Травис сложи ръка на рамото му. — От този тук нищо няма да научиш. Побъркан е. — Травис се обърна към децата: — Къде е майка ви?

Децата вдишаха погледи от работата си и само свиха рамене Бяха наплашени, пребивани от бой деца. Бяха толкова затъпели, че дори не реагираха на онова, което стана с баща им.

— Тука съм — прозвуча един тих глас зад гърба на мъжете. Госпожа Саймънс бе още по-слаба от мъжа си. Очите й бяха вкопани, лицето й бе изпито.

— Казаха ми, че са видели моята съпруга да се качва в една лодка със сина ви. Вече два дена я няма.

Госпожа Саймънс кимна уморено, като че бе свикнала на такива новини.

— Не съм я виждала. — Тя се протегна и несъзнателно заразтрива болния си гръбнак. Жената беше бременна, може би към шестия месец. Не се и опита да отрече, че синът й може да има нещо общо с изчезването на Никол.

— Къде е Ейб? — намеси се Уесли.

Госпожа Саймънс вдигна рамене. Погледът й се премести върху мъжа й, който точно идваше на себе си. Тя трепна, сякаш искаше да побегне, преди той да се е надигнал. — Ейб го няма. Не се е връщал от няколко дни.

— Не знаете ли къде е? И той ли не знае? — попита Клей и посочи с глава към Илайа.

— Ейб никому не казва къде ходи. Взимат двамата е Айзък шалупата и се запиляват, понякога по цели дни го няма.

— Но не знаете ли накъде тръгнаха? — в гласа на Клей прозвуча отчаяние.

Травис го хвана за рамото.

— Не знае, не виждаш ли. А се съмнявам, че и мъжът й знае повече от нея. Ейб положително не ги посвещава в плановете си. Мисля, че ще е най-добре да изпратим хора да го търсят. Ще разпитаме по къщите край реката дали не са забелязали нещо.

Клей кимна мълчаливо. Знаеше, че предложението е разумно, но колко много време трябваше за това! Опиташе се изобщо да не мисли за Ейб и Никол. Ейб беше странен човек, живял с години под камшика на бащата. Минаваше за маниак.

Клей се обърна и тръгна към лодката. Усещането за собственото му безсилие го влудяваше. А не можеше да направи нищо, нищичко, освен да това, да отговаря, отново да пита…

Уесли тръгна след Клей и брат си. Спря се стреснато, когато нещо го удари силно по гърба — шепа камъчета.

— Ей! Тука съм!

Уесли погледна в храсталаците до брега и едва различи някаква малка фигурка всред листата. Той се приближи към храста и от него се измуши едно малко момиченце — хубаво, с големи зелени очи. Въпреки че беше по-чистичка от останалите деца в двора на Саймънс, носеше само тънка изпокъсана памучна рокля.

— С мене ли искаш да говориш?

Детето го гледаше като че ли вижда някакво чудо.

— Ти си едни от онези хора, богатите, дето живеят в големите къщи край реката, нали?

Уесли бе сигурен поне в това, че в сравнение с това дете е богаташ, и затова кимна.

Момичето се огледа страхливо, за да се увери, че не ги вижда някой.

— Аз зная… за Ейб — каза то.

Уес моментално коленичи до него.

— Какво знаеш? — попита той.