Нифрон се въздига

— Щом ще тръгваме толкова рано, ще ида да се уточня с Аркадиус за яденето — рече Ейдриън.

— Не! — бързо каза Ариста. Те изненадано я погледнаха. Принцесата се усмихна, засрамена от реакцията си. — Аз ще ида. Ще ви дам възможност да се преоблечете на спокойствие.

Преди да успеят да рекат нещо, тя вече беше излязла.

Почти година бе минала от онова утро край Нидвалден, когато Есрахаддон бе поставил в главата й един въпрос. Магьосникът бе признал, че я е използвал и че е уредил убийството на баща й като начин да избяга. Ала също така бе намекнал, че историята не свършва дотук. Това можеше да бъде единственият й шанс да поговори с Аркадиус. На дъното на стълбището сви вдясно и забърза към кабинета му.

Аркадиус седеше край малко дървено бюро в другия край на стаята, потънал в изучаването на дебел том. Край него имаше мангал с въглища и странно устройство, което тя не бе виждала преди — над мангала висеше стъкленица с кафява течност, потопен в която камък непрекъснато изпускаше мехурчета. Изпаренията преминаваха през поредица стъклени тръби, за да достигнат до друго стъкло, пълно с кристална сол, от което се отцеждаше чиста течност, капеща в подложената отдолу колба. Над въпросната колба имаше и стъкло с жълта течност, която капеше в синхрон с бялата жидкост. Когато двете се смесеха, във въздуха се отделяше бял пушек. Професорът на моменти нагласяше някой от клапаните, добавяше сол или подклаждаше мангала. При влизането й вдигна глава.

Свали очилата си, обърса ги с кърпа, която взе от бюрото, сетне си ги сложи отново. Вгледа се в нея през присвити очи.

— Влезте, мила.

Сетне, сякаш припомнил си нещо важно, рязко завъртя един клапан. Вдигна се голям облак дим, развълнувал някои от животните в стаята. Камъкът падна на дъното на стъкленицата и остана да лежи там, притихнал. Животните се успокоиха. Възрастният човек се усмихна на Ариста и с жест я подкани да се приближи.

Което не беше лесна работа. Принцесата затърси безопасни места, на които да стъпи и като не откри такива, прихвана робата си и пое по най-краткия път, който не включваше остри предмети.

Магьосникът изчакваше търпеливо с весела усмивка, розовите му бузи сбръчкали краищата на очите му като сграбчен чаршаф.

— Знаете ли, — заговори той, докато тя си проправяше път към него, — винаги ми е било интересно да наблюдавам как обучаемите стигат до бюрото ми. Някои се отправят директно, а други избират по-заобиколен път. Някои стигат на съвсем различно от желаното място, други просто се отказват.

Ариста бе сигурна, че в думите му имаше скрит смисъл, ала нямаше нито времето, нито намерението да размишлява над тях. Вместо това отвърна:

— Може би ако поразчистехте, нямаше да губите толкова много студенти.

Той наклони глава:

— Права сте, но какво ще стане със забавлението?

Ариста прекрачи заешката клетка, заобиколи чукалото и хавана и най-сетне се озова пред бюрото, стъпила върху огромна книга, чиято корица бе с големина три на два фута.

Професорът погледна в краката й, сви устни и изрази одобрението си с кимане:

— Това е биографията на Гленморган Втори, някъде на седемстотин години е.

Ариста се паникьоса.

— Нищо, нищо — изкикоти се той. — Това е ужасна книга, написана от църковните пропагандисти. Идеалната платформа за вас, не смятате ли?

Принцесата отвори уста, помисли какво щеше да каже и отново я затвори.

Магьосникът се изкикоти още веднъж:

— А, да, вече сте посланик? Научили сте се да мислите, преди да говорите. Предполагам е добре. Сега кажете, какво ви е довело в кабинета ми в този късен час? Ако е свързано с вечерята, поднасям извинения: печките бяха угаснали и трябваше да повикам хлапе, което отново да ги запали. И също така да извлека готвача от разпалена игра на карти, от което той не остана особено въодушевен. Но в момента храната бива приготвяна. Стане ли готова, незабавно ще я донесат.

— Не става дума за това, про…

Той вдигна ръка.

— Вече не учиш тук. Ти си принцеса и посланик на Меленгар. Ако ме наричаш Аркадиус, няма да те наричам Ваше Височество. Съгласна?

Усмивката му бе неустоимо заразителна. Ариста кимна и се усмихна в отговор.

— Аркадиус — започна отново тя, — има нещо, което ме тормози от известно време насам. Отдавна възнамерявах да те посетя, но напоследък бях невероятно заета. Първо погребението на Фанън, сетне и пристигането на Томас…

— О, да, странстващият дякон от Далгрен. И тук също ни удостои с присъствието си, проповядвайки как младо момиче на име Тракия била Наследник на Новрон. Звучеше много убедително. Почти му повярвах.

— Много хора го сториха. Това е една от причините Меленгар да е в такова тежко положение.

Ариста замлъкна. Имаше някой пред вратата — красиво момиченце, вероятно на около шест. Дълга тъмна коса се лееше по раменете й, а в ръце стискаше тънко въже, с което си играеше.

— А, ето те. Хубаво — рече магьосникът на момичето, което се взираше неспокойно към Ариста. — Надявах се да се появиш по-рано. Той започва да се нервира. Като че не познава времето.

Аркадиус погледна към принцесата.

— Прощавай, забравих да ви запозная. Ариста, това е Мърси.