Неуговорени срещи

— Не са необходими никакви неща — каза жената. — Виждам, че вие на Белите ридове съвсем сте го ударили през просото с вашите мъртви неща. Вие се израждате. Отдавна съм забелязала, че сте загубили способността да виждате онова, което в гората всеки вижда, даже мръсните мъже… Чакай, за какво говориш, за дребните или за най-дребните? Може би говориш за строителите?

— Може — отговори Кандид. — Не те разбирам. Аз говоря за дребните животинки, които правят болестите, но могат и да лекуват, които помагат да си приготвиш храна, които са много-много и които са навсякъде… Търсех как са направени при вас, в гората, какви биват и какво могат…

— А на Белите ридове сякаш са други! — саркастично го прекъсна жената. — Впрочем ясно, разбрах с какво се занимаваш. Над строителите естествено нямаш никаква власт. Всеки селски глупак може повече от теб… И къде да те дяна? Сам довтаса…

— Ще си тръгна — рече Кандид уморено. — Ще си тръгна, сбогом.

— Почакай… Стой, ти казвам! — викна тя и Кандид усети нажежените щипки, стиснали го за лакътя. Дръпна се, но беше безсмислено. Жената мислеше на глас: — В края на краищата той дойде сам. Има и такива случаи. Ако го пусна, ще се върне на село и ще бъде абсолютно безполезен… Безсмислено е да ги ловим, но като идват сами… Знаеш ли какво ще направя с теб? — каза тя. — Ще те дам на Възпитателките за нощна работа. В края на краищата има и сполучливи случаи… Да, на Възпитателките! — Тя махна с ръка и бавно, с нехайна походка тръгна към тръстиките.

Тогава Кандид почувствува, че го обръщат към пътеката. Лактите му изтръпнаха, сякаш се овъглиха. Той се дръпна с все сила, но щипките се свиха по-здраво. Не разбираше какво го очаква, къде ще го отведат и какви са тези Възпитателки, каква е тази нощна работа, но си спомни най-страшните от своите собствени впечатления: призракът на Карл посред плачещата тълпа и сгърчения в пъстър възел рояк. Той се извъртя и ритна мъртвака, блъсна го заднишком, слепешката, отчаяно, защото знаеше, че втори път това средство няма да мине. Кракът му потъна в нещо меко и горещо, мъртвакът изхриптя и поотпусна щипките си. Кандид падна по лице в тревата, скочи, обърна се и закрещя — мъртвакът отново крачеше към него, широко разтворил своите невероятно дълги ръце. Нямаше нищо под ръка — нито горило, нито квасец, нито тояга, нито камък. Мочурливата топла земя жвакаше под ходилата му. След това си спомни, бръкна в пазвата си и, когато мъртвакът се наведе над него, го удари със скалпела някъде между очите, замижа и изхвърляйки цялото си тяло, изтегли острието от горе до долу, чак до земята, после падна.

Лежеше, притиснал буза до тревата, и следеше мъртвака, а мъртвакът беше прав, клатушкаше се бавно и се разтваряше като куфар по цялата дължина на оранжевото си туловище, а след това отстъпи и рухна възнак, опръскал всичко наоколо с гъста бяла течност, потръпна няколко пъти и замря. Кандид стана и хукна — по пътечката, по-далеч оттук! Смътно си спомняше, че искаше да чака някого, че искаше да узнае нещо, че нещо се готвеше да направи. Но сега всичко това беше несъществено. Важното беше да се махне далеч, макар да разбираше, че никъде не може да иде. Нито той, нито много, много, много други.

Пета глава

Той се събуди, отвори очи и се вторачи в ниския, покрит с варни вадички таван. По тавана пак крачеха мравки. Отдясно наляво натоварени, отляво надясно — празни. Преди месец беше наопаки и преди месец имаше Нава. А иначе нищо друго не се е променило. Вдругиден тръгвам, помисли си той.

Край масата клечеше старецът, гледаше го и си бъркаше в ухото. Съвсем е измършавял старецът, очите му са хлътнали, един зъб не е останал в устата му. Сигурно скоро ще умре този старец.

— Какво става с теб, Мълчане — през плач рече старецът, — трохичка нямаш за ядене. Откак ти отмъкнаха Нава, в къщата трохичка ядене няма. Ни сутрин има, ни на обед, казвах ти: не ходи, не бива. Защо тръгна? На Хромавия му дотегна и тръгна, ама разбира ли ти Хромавия какво бива и какво не бива? И Хромавия не разбира това, и бащата на Хромавия си беше такъв неразбран, и дядо му беше същият, и целият им Хромав род си беше такъв, затова и всички измряха, и Хромавия, да знаеш, ще умре, къде ще се дене… А може би, Мълчане, все пак ти се намира храница, може нещичко да си скътал, а? Има ги много, дето кътат… Та ако си скътал, дай по-бързичко, искам да ям, без храна не е редно да се живее, цял живот ям и свикнах вече… Че то Нава ти я няма и Опашкаря го уби дърво… Ето у кого винаги имаше много ядене — у Опашкаря! При него по три гърнета изяждах наведнъж, макар че все му беше недовтасало, гнусно, сигурно заради това го уби дървото… Казвах му: таквоз не е редно да се яде…