Нещо лично

Найс и Бенет заобиколиха моравата и се насочиха към далечния й край по някаква добре отъпкана пътека, посипана с чакъл. Като рефери, които тичат напред-назад. Може би ги наричаха съдии. Нямах представа за правилата на играта. Бенет отиде по-далече от Найс и разстоянието помежду им стана шест-седем метра. Вървяха под ъгъл, опитвайки се винаги да държат бараката зад гърба на Джоуи. Така че, ако се наложи да стрелят, куршумите им да бъдат спрени от дебелите шейсетгодишни дъски. Или в най-лошия случай поне забавени.

Лишен от предни джобове, аз се принудих да напъхам пистолетите си в задните. Стъпих на тревата и поех наляво, с оглед да държа телесата на Джоуи между себе си и къщата му в далечината. Къщата с многобройни удобни позиции за стрелба, зад многобройните уголемени с петдесет процента прозорци. Триста и петдесет метра. По-малко от секунда. Мачът щеше да свърши още преди да изрека „хиляда и едно“.

Продължих бавно напред. Към Джоуи. Той видя как се появявам под жълтеникавото сияние, а аз видях зъбите, белнали се при усмивката му. Започна да отстъпва назад, към далечния край на моравата. Отговаряше на всяка моя крачка с една своя. Водеше ме. Право срещу къщата си, която тъмнееше в далечината. Не беше глупав. След три крачки, направени заднешком, излезе от безопасната зона на Найс, а след четири — и от тази на Бенет. По-скоро усетих, отколкото видях как раменете им се прегърбват. Телефонът на Бенет издаде тих камбанен звън, маркирайки пристигнало съобщение. Дано да беше моята информация за панелите, която със сигурност щеше да съдържа интересни неща. Ако доживеех да я прочета.

Джоуи извърна глава да провери позицията си спрямо къщата, после спря. И поднови танца си. Подскоци вляво и вдясно, навеждания напред и встрани. Огромните му подметки оставяха дълбоки следи в перфектно подстриганата трева. Боулинг клубът щеше да се разгневи здравата. Дано да имаха застраховка. Или голям чувал семена за посев.

— Чуй ме, Джоуи — казах. — Трябва да проникна в къщата ти. Без теб. Едната възможност е да се съгласиш веднага.

— А другата? — попита той.

— Съветвам те да избереш първата.

— Домът е крепост за англичанина.

— Разбирам, Джоуи. Наистина разбирам. Но трябва да ме приемеш като викинг. Или като мародер, или просто като агресор, който се готви да щурмува крепостта ти. За теб ще е най-добре, ако избегнеш евентуалните наранявания.

— А ако ти бъдеш този, който ще получи наранявания?

— Разчитам на твоята помощ, Джоуи. Можеш да споделиш с мен къде точно е заел позиция Кот. И охраната му. Можеш да ме предупредиш и за други опасности. Килими и пътеки, върху които може да се подхлъзна, ниски мебели.

— Ти си мъртъв.

— Как така, Джоуи? Нима имаш пистолет?

Той не отговори.

— Според мен нямаш — добавих аз. — Или може би имаш още хора освен онези, които лежат в бараката в безсъзнание с потрошени кости?

Той не отговори.

— Аз не мисля така — добавих.

Той продължаваше да танцува, но вече не толкова енергично. Наляво-надясно. Аз копирах движенията му, продължавайки да го държа между себе си и къщата. Бях на две крачки от него. Което означаваше, че той е на една крачка от мен. Това беше обезпокоително, защото вече знаех колко е бърз. От действията му на паркинга зад супермаркета.

Дясната му ръка потъна в джоба на сакото. Голяма ръка, голям джоб. Извади мобилен телефон и го вдигна пред устата си.

— Набери Гари — каза и го приближи към ухото си като всеки нормален човек.

Пръстите му бяха прекалено дебели, за да може да набира. Телефонът му изпълняваше гласови команди. И вероятно ги изпълняваше добре, тъй като насреща вдигнаха.

— Гари, аз съм Джоуи. Обади ми се след десет минути, ясно? Ако не отговоря, напускате кораба. Всеки за себе си. Ясно?

Очевидно беше ясно, тъй като Джоуи изключи телефона и го прибра в джоба си. След което просто остана на място.

Майка ми имаше собствени правила за бой. Отглеждайки двама синове в различни бази на морската пехота по света, тя не бе имала шанс да изключи боя напълно, но все пак бе успяла да наложи някакви ограничения. Първото правило беше изцяло практично: Не се бий, когато си с нови дрехи. Което по ирония на съдбата в момента ми налагаше ограничения. Второто правило беше по-скоро в областта на морала и етиката. То гласеше: Никога не започвай боя пръв. А третото уточняваше, че започнеш ли, трябва да спечелиш.