Нещо лично

Какво можеше да чуе от това разстояние? Браунингът е 9-милиметрово оръжие, изработено с прецизност — като всички продукти на белгийската Фабрик Насионал. Следователно нямаше да бъде по-шумен от необходимото. Но той щеше да го чуе. Стрелбата в затворено пространство на разстояние триста и петдесет метра щеше да вдигне достатъчно шум, особено тук, в предградията, при това през нощта.

Сигурно.

Или вероятно.

Дали пушката му имаше прицел за нощно виждане?

— Чарли, почакай — обадих се аз.

Той спря и се обърна. Треснах му един десен прав в лицето с всичка сила, завъртайки тялото си под ъгъл от деветдесет градуса. Отчасти защото не го харесвах и отчасти защото се наложи завъртането да включи и онзи, който държеше Найс. Без никакво забавяне.

В общи линии се получи. Ударът попадна в носа на Уайт, който очевидно беше най-голямата мишена. Усетих как юмрукът ми минава през него и отвъд него. Тежестта на политналото тяло издърпа главата му извън моя замах, но инерцията ми беше достатъчна, за да връхлетя с рамо върху Найс, а после върху онзи тип зад гърба й.

В даден момент в малката стаичка бяхме осем души. Предимствата на ръкопашния бой в толкова тясно пространство с търкалящо се по пода светнато фенерче включваха доста блъскане и пъхтене в мрака без никаква възможност за прицелване и стрелба. Поради факта, че главатарят бе някъде отвън, очакванията ми за косвени жертви рязко нараснаха. Още повече че Бенет вече се бореше с другия бандит, а аз имах цялото внимание на колегата му. Отлично разбрала какво се случва, Кейси Найс се оттегли леко назад. Но не и преди да се възползва от позицията си, която й позволи да забие коляно в топките на нейния човек, докато тялото й се извърташе. Това много ми помогна, тъй като главата на гангстера политна напред и надолу, докато лакътят ми вече се изстрелваше напред и нагоре. Тоест удар с двойна сила. Фасулска работа.

Дойде време да обърна внимание на охранителите на Чарли, които на този етап бяха все още с празни ръце и се насочваха към вратата, убедени, че Чарли върви на крачка след тях. И той наистина го направи. Само една крачка след тях, преди да рухне на пода.

Единият от ескорта вдигна ръце, заемайки стойка на боксьор. Толкова високо, че нямаше как да не му тресна един ъперкът в корема. За този вид удари не беше нужен широк замах. Вторият се понесе напред, сякаш търсеше мечешка прегръдка. Това би бил разумен ход, ако беше стигнал до мен. Но не се случи, защото дори и в най-голямата блъсканица винаги се намира място за един бърз удар с глава. Моят попадна точно в целта — на два сантиметра от защитния замах, нанесен бързо, с максимално разтягане на вратните мускули. Той рухна и аз се обърнах към онзи, когото бях фраснал в корема. Затвърдих първоначалните му впечатления с коляно в брадичката и той се свлече на пода. Всичко това се случи за не повече от три секунди, при това доста шумни. Аз обаче не се тревожех, че Джоуи може да се втурне обратно. Отчасти защото това беше невъзможно за човек с неговите габарити, не и през нормална врата, и отчасти защото дори и да го направеше, нямаше да се разтревожа кой знае колко.

Защото вече знаех нещо за Джоуи.

Бенет се справяше добре. Беше забил палец в окото на опонента си. Пръстите на другата му ръка го стискаха за гърлото. Всъщност буквално смазваха ларинкса му. Не бяха управлявали света с кадифени ръкавици, това беше дяволски сигурно. Вдигнах фенерчето, изчаках човека на Бенет да рухне на пода и насочих лъча към безформените купчини пред себе си. Заех се да възстановявам временните ни загуби — трите пистолета, които си бяха наши, плюс четири абсолютно еднакви браунинга „Хай Пауър“, модел 1935 г., но произведени съвсем наскоро, с лостове на предпазителя и от двете страни. Нагоре — предпазител, надолу — готов за стрелба. И четирите напълно заредени, но без патрони в цевите. Били сме в по-голяма безопасност, отколкото предполагах. Разпределихме си ги поравно, по един на всеки. Аз извадих пълнителя на четвъртия и го подадох на Найс да го прибере в джоба си.

— А сега да вървим да потърсим Джоуи — заявих. Обърнах се и понечих да тръгна към вратата, но Бенет хвана ръката ми.

— Не можем да излезем просто ей така, особено пък с включено фенерче — предупреди ме той. — Моментално ще се превърнем в мишени.

— Дай да не го мислим толкова — казах аз.

Бенет погледна Найс. В очите му имаше безмълвна молба. Сякаш намекваше, че съм се побъркал.

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред — успокои го тя.

Усмихнах се. И тя беше забелязала. Вероятно благодарение на начина, по който бе отнето последното й хапче.

— Джоуи не е въоръжен — казах на Бенет аз. — Можем да бъдем сигурни.

— Как така?

— Знаем, че през целия си съзнателен живот Джоуи не е докосвал огнестрелно оръжие. Нито пистолет, нито пушка, нито автомат, нищо.

— Откъде знаем?