Нещо лично

Старият Чарли неволно потръпна. Нямаше съмнение, че от време на време ромфордските момчета задаваха въпроси на хора, които не са склонни да отговарят. Нямаше съмнение, че същите тези хора бяха принуждавани да говорят чрез методи, които варираха от брутални до фатални. А той нямаше причини да се надява, че един правителствен агент ще бъде по-милостив от тях.

Бенет се приближи към него и дълго го гледа. После извади от джоба си автоматичен нож и натисна бутона. Острието изскочи с рязко изщракване. Истинска антика — от онези, които бяха забранени толкова отдавна, че се намираха доста трудно. Палецът му опря в дръжката, а острието легна върху разперените му пръсти. Той протегна ръка и прекара ножа на милиметър от бузата на Уайт. Сякаш беше бръснар, който се готви да го обръсне на сухо.

Чарли се дръпна назад. Толкова рязко, че главата му хлопна в дървената стена на бараката.

— Това ще влезе ли в протокола? — обади се Кейси Найс.

— Не се безпокой — отвърна Бенет.

Върхът на ножа му отлепи крайчеца на тиксото, с което бях запечатал устата на Чарли. Повдигна го нагоре с нокът. Пак използва ножа да отлепи около три-четири милиметра от лентата и я повдигна с нокът. Отлепяше малки късчета и продължаваше нататък. Накрая хвана с два пръста разлепената част и дръпна тиксото от устните му. Нито много бързо, нито прекалено бавно. Като медицинска сестра, която сменя превръзка. Чарли се закашля и извърна глава, за да избърше устни в рамото си.

— Кой гостува на Джоуи? — попита Бенет.

— Не знам — отвърна Чарли.

Отвореният нож все още беше в ръката на Бенет. Ръцете на Чарли бяха стегнати зад гърба, а място за отстъпление нямаше, тъй като главата му опираше в стената и той вече не можеше да я движи.

— Ти продаваш оръжие на гангстерите от цялата страна — рече Бенет. — Търгуваш с хероин и кокаин. Даваш заем от петдесет лири на хора, които трябва да нахранят децата си, а когато не ти върнат сто, просто им чупиш краката. Довеждаш момичета от Латвия и Естония, превръщаш ги в проститутки, а след като се изхабят, ги прехвърляш на Джоуи. Сам можеш да пресметнеш какви са шансовете някой да се загрижи за това, което предстои да ти се случи. По десетцифрената скала.

Чарли мълчеше.

— Искам отговор, господин Уайт — добави с равен глас Бенет. — За да се разберем поне за десетцифрената скала. На нея десет означава почти сигурен шанс някой да ти помогне, а единицата — почти никакъв. Избери си едно число.

Чарли мълчеше.

— Разбрах — кимна Бенет. — Не можеш да откриеш верния отговор. Защото въпросът е подвеждащ. Числата не стигат достатъчно ниско. Тоест никой в целия свят не дава пет пари за теб. Никой. Дори няма да знаят какво ще ти се случи. Утре можеш да се окажеш в Сирия или в Египет, а дори и в „Гуантанамо“. В днешно време правим нещата по друг начин. Твоята организация дава подслон на снайперист, който планира да застреля британския министър-председател и американския президент. А това те превръща в новия Бин Ладен. Или най-малкото в новия Халид Шейх Мохамед.

— Глупости! — изръмжа Чарли Уайт.

— Кое по-точно е глупост?

— Всичко. Никога не бих поръчал убийството на министър-председателя.

— Защо?

— Защото съм гласувал за него.

— Кой е у Джоуи?

— Не го знам кой е.

— Но признаваш, че някой все пак му е на гости?

— Никога не съм го виждал.

— Я си помисли — настойчиво го погледна Бенет. — Той убива Карел Либор по твоя поръчка, с което ти осигурява купища пари. В замяна ти му осигуряваш двайсет и четири часов подслон и охрана. И въпреки всичко твърдиш, че никога не си разговарял очи в очи с него?

Чарли не отговори.

— Според мен сте разговаряли надълго и нашироко — добави Бенет. — Мисля, че си наясно с всеки детайл от новата му поръчка и знаеш кой е мишената.

— Искам да се свържа с адвоката си — рече Чарли Уайт.

— Коя част от „Гуантанамо“ не ти е ясна? — попита Бенет.

Чарли не отговори.

— Дай да мислим хипотетично — предложи Бенет. — Засега. Ако един хипотетичен човек в твоята хипотетична ситуация е забъркан в подобно нещо, няма ли да поиска да се запознае с всички детайли?

— Разбира се, че ще поиска. Хипотетично.

— Включително и за мишената?

— Разбира се, че и за мишената.

— Защо?

— Защото тя трябва да бъде приемлива.

— Кой не би бил мишена в никакъв случай?

— Жените и децата. И кралското семейство.

— А министър-председателят?

— Това би било голям риск. Хипотетично, разбира се. Според мен подобни хора никога не са били замесвани в този вид политика.

— Само боклуците свитвате, така ли?

— Хипотетично, да.

— Следователно ти знаеш кой е мишената. Защото си я одобрил.

Това остана без отговор.

— Ето един от философските въпроси, които обичат да обсъждат по вестниците — добави Бенет. — Да предположим, че трябва да откриеш тиктакаща бомба преди изгрев слънце. Колко далече би стигнал в юридическо и морално отношение?

Мълчание.

— Кой е мишената, господин Уайт?

Чарли не отговори. Очите му се местеха от Бенет към мен и обратно. С нещо като молба в тях. Сякаш се готвеше да предложи различен отговор на всеки от нас.