Непознати пътища

Образите, които си представяше, станаха толкова непоносими, колкото и гледката на окървавената ръка, затова Джоуи отвори очи. Ръката я нямаше. Капакът на багажника беше затворен. Вятърът отново фучеше и облаците от северозапад подновиха пътя си, в далечината излая куче.

В действителност капакът не се бе отварял, а онази ръка не се бе протягала към него.

Джоуи повдигна длани и се втренчи в тях, сякаш принадлежаха на някой непознат. Трепереха неудържимо.

Алкохолен делириум. Тръпките. Виденията за неща, изпълзяващи от стените. В този случай — от багажника на кола. Всички пияници страдаха от тях от време на време — особено когато се опитваха да зарежат бутилката.

В колата Джоуи извади плоската бутилчица от вътрешния джоб на сакото си. Втренчи се в нея и дълго остана така. Най-накрая отвъртя капачката, вдъхна аромата на уискито и поднесе бутилката към у стаите си.

Или беше стоял твърде дълго като хипнотизиран, зяпнал багажника, или бе държал манерката страшно много, опитвайки се да устои на нуждата да отпие, защото изведнъж осъзна, че катафалката тръгна, зави надясно и потегли по пътя към църквата. Значи бе изминало много време — бяха пренесли ковчега на баща му от залата за поклонения до погребалната кола. Искаше да бъде трезвен на службата. Без да отпие, затвори капачката и прибра бутилката в джоба си.

Запали колата, настигна катафалката и я последва до църквата.

Докато караше, на няколко пъти му се стори, че в багажника нещо мърда. Приглушеното потропване на един палец. Трополене. Слаб, студен, глух стон.

4

Помнеше „Богородични мъки“ — тъмното дърво, лакирано с любов и полирано до нежен блясък, прозорците със стъклописи, очакващи появата на слънцето, за да блеснат над пейките в църквата ярките образи на състрадание и избавление; сводестите куполи чезнеха в сенките; въздухът се носеше на благоуханни талази; дървенията, боядисана в бледожълто; тамяна; топящите се свещи.

Джоуи седна на най-задната пейка с надеждата, че никой няма да го познае. Вече нямаше приятели в Ашървил. А и без солидна глътка от бутилката в джоба си не бе готов да понесе погледите, изпълнени с укор и презрение, които знаеше, че ще срещне, и които заслужаваше.

Повече от двеста души дойдоха за службата и на него му се стори, че настроението е много по-мрачно, отколкото се очакваше за едно погребение. Дан Шанън бе обичан и харесван, щеше да липсва на мнозина.

Много от жените бършеха очите си с кърпички, но мъжете не проронваха сълза. В Ашървил мъжът никога не плаче на обществено място — и много рядко насаме. Макар никой да не работеше в мините вече от двайсет години, мъжете бяха синове на миньори, които живееха в очакване да се случи трагедия с близки и приятели в минните галерии, в очакване на ужасна експлозия или на рано появила се белодробна болест. Тези хора не само ценяха стоицизма, но и не можеха да живеят без него.

Дръж чувствата за себе си. Не натоварвай приятелите и семейството си със собствената си мъка и терзание. Търпи. Това бе кредото на Ашървил и то бе по-силно от онова, което пасторът, църквата „Богородични мъки“ и двухилядолетната религия проповядваха.

Литургията бе първата, на която Джоуи присъстваше от двайсет години. Като се имаше предвид твърдата вяра на енориаршите, службата явно беше традиционна, проведена на латински с много финес и красноречие, за разлика от тенденциозността, на която църквата се бе поддала през шейсетте години. Красотата на месата не докосна сърцето му, не го стопли. Със своите действия и желания през изминалите години Джоуи сам се беше лишил от красотата на вярата и сега гледаше на нея отстрани, както човек се любува на хубава картина през витрината на някоя галерия, чието стъкло изкривява образа. Службата бе красива, но със студена красота. Като зимна светлина, отразена от лъскава стомана. Като поглед към миналото.

От черквата Джоуи се отправи към гробището. То се намираше на един хълм. Тревата все още бе зелена и покрита с килим от листа, които шумоляха под обувките му. Щяха да положат баща му до покойната Катлийн. Върху двойната надгробна плоча още не бе гравирано второто име. Когато за пръв път се изправи край гроба на майка си и видя датите, изсечени в гранита, Джоуи не почувства изведнъж реалността на случилото се с нея. През последните шестнайсет години той чувстваше изключително остро загубата на майка си. Всъщност беше я загубил преди двайсет години, когато я видя за последен път.

Катафалката спря близо до гроба. Луи Девоковски и помощникът му организираха спускането на ковчега.

Отвореният гроб, очакващ Дан Шанън, бе заобиколен от черни платна, но не за да осигури безопасност, а за да спести на по-чувствителните гледката на отвесните стени гола земя и да ги предпази от суровата реалност на опелото, което щеше да бъде отслужено. Гробарят също беше постъпил дискретно и бе покрил купчините изкопана пръст с черни пластмасови плоскости, украсени с букети цветя и клончета зелена папрат.