Непознати пътища

В този ковчег обаче лежеше и почиваше в мир Дан Шанън, облечен в тъмен костюм и положен в легло от кремав сатен. Изминалите две десетилетия явно не бяха го пощадили. Дан Шанън изглеждаше смачкан от живота, остарял от грижи и доволен, че краят е настъпил.

Девоковски напусна стаята, за да остави Джоуи насаме с баща му.

— Съжалявам — прошепна Джоуи. — Съжалявам, че никога не се върнах, че повече не ви видях с мама.

Докосна колебливо бледото лице на баща си. Беше студено и сухо. Отдръпна ръка и отново зашепна:

— Поех по грешния път. По една непозната магистрала… и някак… нямаше връщане назад. Не знам защо, татко. Аз също не го разбирам.

Известно време не можеше да продума.

Ароматът на розите като че стана по-тежък.

Дан Шанън можеше да мине за миньор, макар че никога не бе работил в мините. Беше с едро лице и груби черти. Имаше широки плещи, силни, четвъртити пръсти и ръце, нашарени от белези. Баща му беше автомеханик, и то добър, но никога не бе имал достатъчно работа.

— Заслужаваше добър син — най-сетне рече Джоуи. — Добре, че имаш двама синове, нали? — Затвори очи. — Съжалявам. Господи, толкова съжалявам.

Сърцето го заболя от разкаянието и натежа като желязна наковалня в гърдите му, ала разговорите с мъртвите не осигуряваха опрощение. Дори и Господ не можеше да му даде прошка сега.

Щом Джоуи напусна помещението за поклонения, господин Девоковски го посрещна в преддверието на погребалния дом.

— Пи Джей научи ли вече?

Джоуи поклати глава:

— Не успях да го открия.

— Как така не си успял? Та той ти е брат — рече Девоковски и за миг, преди да си възвърне израза на печално състрадание, подходящ за директор на погребален дом, презрението му стана явно.

— Той много пътува, господин Девоковски, Вие знаете това. Вечно е на път, в движение, изследва. Вината не е моя… че не мога да се свържа с него.

Девоковски неохотно кимна:

— Преди няколко месеца четох в „Пийпъл“ за него.

Пи Джей беше типичният писател, разкриващ живота на пътуващия човек.

— Трябва да си дойде у дома поне за малко. Може би и да напише още една книга за Ашървил. Още държа на мнението си, че онази книга е най-добрата му. Когато научи за баща ви, горкичкият Пи Джей ще бъде съсипан. Той много го обичаше.

„И аз го обичах“ — помисли си Джоуи, но не го изрече на глас. Като се имаха предвид постъпките му през последните двайсет години, Девоковски нямаше да му повярва. Ала той наистина обичаше баща си. Господи, истина беше. Майка си — Катлийн — също беше обичал, макар че не отиде на погребението й.

— Пи Джей дойде на гости през август. Остана около седмица. Баща ти го водеше навсякъде. Беше много горд с него.

По коридора се зададе помощникът на Девоковски — напрегнат младеж в тъмен костюм. Заговори с добре отрепетиран шепот:

— Сър, време е да транспортираме покойника в църквата.

Девоковски погледна часовника си. Сетне попита Джоуи:

— Ще дойдеш ли на службата?

— Да, разбира се.

Погребалният агент кимна и се извърна, демонстрирайки мнението си, че точно този син на Дан Шанън не е заслужил правото да добави „разбира се“ към отговора си.

Навън небето приличаше на опожарено — овъглено и покрито с дебел слой сива пепел.

Джоуи се надяваше, че няма да завали по време на службите в църквата и край гроба. Докато вървеше към колата си, зърна как капакът на багажника внезапно се открехна с десетина сантиметра. Отвътре към него вяло се протегна една слаба ръка, сякаш с отчаяние, умолявайки. Ръка на жена. Палецът беше счупен и висеше под странен ъгъл, от изтръгнатите нокти капеше кръв. Ашървил сякаш попадна в мрежата на черна магия. Вятърът замря. Облаците, които нахлуваха от северозапад, изведнъж се спряха неподвижни и небето заприлича на подземния таван на ада. Всичко беше безжизнено. Възцари се тишина. Джоуи се вцепени от ужас. Помръдваше само ръката, живееше само ръката и в света, превърнал се в каменен, значение имаше само покъртителният жест за спасение.

Джоуи не можеше да понесе гледката на люшкащия се палец, на изтръгнатите нокти, на капещата кръв, но нещо го заставяше да се взира. Знаеше, че това е жената в прозрачна роба, че тя е излязла от съня му и сега е в света на будните, макар и да бе невъзможно.

Протягайки се извън мрака на багажника, ръката бавно се обърна с дланта нагоре. В средата се виждаше кърваво петно и прободна рана, може би от пирон.

Странно, но щом Джоуи затвори очи, за да избяга от ужаса пред себе си, пред очите му изникна църквата „Богородични мъки“. Звънливото биене на свещените камбани изведнъж разчупи тишината, ала звукът не бе истински в октомврийския следобед, а съществуваше само в паметта на Джоуи — звук от утринните служби в миналото. „Заради вината ми, моята вина, моята вина, толкова тежка вина.“ Зърна потирите, сияещи от светлината на свещите. Свещеникът държеше нафората във високо вдигнатата си ръка. Джоуи се напрегна, за да улови мига на превръщането. Мигът, в който надеждите се оправдаваха, а вярата се награждаваше. Мигът на тайнството: виното — в кръв. „Има ли надежда за света, за изгубените души като мен?“