Непознати пътища

В стаята имаше две еднакви махагонови бюра. Преди време Хенри Кадински делеше кабинет с баща си Лев — градският адвокат преди Хенри. Лев почина, когато Джоуи завършваше гимназията. Неизползвано, но добре излъскано, бюрото стоеше като паметник.

Хенри остави лулата си в голям кристален пепелник, изправи се и стисна ръката на Джоуи.

— Видях те на службата в църквата, но не исках да се натрапвам.

— Не забелязах… никого — отвърна той.

— Как си?

— Добре. Добре съм.

Двамата постояха, без да знаят какво да си кажат. Сетне Джоуи се настани в едно от големите кресла срещу бюрото.

Кадински седна в своето кресло и взе лулата си. Хенри минаваше петдесетте, беше слаб с изпъкнала адамова ябълка. Главата му изглеждаше прекалено голяма за тялото и тази несъразмерност се подчертаваше от линията на косата, която се бе отдръпнала на петнайсетина сантиметра над веждите. Зад дебелите стъкла на очилата лешниковокафявите му очи изглеждаха добри.

— Намери ли ключа за къщата, където ти бях казал?

Джоуи кимна.

— Мястото май въобще не се е променило, нали? — попита Хенри.

— Не много. Всъщност — никак.

— През по-голямата част от живота си баща ти нямаше много пари за харчене, а когато най-накрая получи някакви, не знаеше какво да ги прави — рече адвокатът. — Дан направо побъркваше Пи Джей, защото не харчеше много от онова, което брат ти му пращаше.

Джоуи се размърда неспокойно на мястото си.

— Господин Кадински… не разбирам защо съм тук. Защо искахте да се видим?

— Пи Джей още ли не е разбрал за баща ви?

— Оставих няколко съобщения на телефонния му секретар в апартамента в Ню Йорк. Обаче той не живее там в истинския смисъл на думата. Само за около месец и нещо в годината.

Въпреки книгите и дипломите стаята не приличаше много-много на адвокатска кантора. Беше уютна, небрежно елегантна, но уютна. Отпуснат в стола си, на Хенри Кадински, изглежда, му беше удобно да бъде адвокат, също както на човек му е удобно да си седи по пижама.

— Понякога Пи Джей не прослушва съобщенията си по цяла седмица или дори повече — добави Джоуи.

— Странен начин да живееш — почти непрекъснато на път. Но на него май му харесва.

— Така преуспява.

— Което личи и от прекрасните му книги.

— Да.

— Много харесвам книгите му.

— Почти всички ги харесват.

— В тях има едно чудно усещане за свобода, такава… такава одухотвореност.

— Господин Кадински, времето е ужасно. Иска ми се да стигна в Скрантън колкото се може по-скоро. Трябва да хвана сутрешния полет.

— Да, разбира се — рече адвокатът и внезапно се превърна в самотен, дребничък мъж, който се бе надявал на приятелски разговор.

Докато адвокатът отваряше чекмеджето с документи и ровеше за нещо, Джоуи забеляза, че една от дипломите е от факултета по право в Харвард. Беше доста странно, че адвокатът на едно малко градче от въгледобивната провинция е завършил такъв университет.

Освен това не всички книги по лавиците бяха свързани с правото. Много от тях бяха философски Платон. Сократ. Аристотел. Кант. Августин. Шопенхауер. Хайдегер. Хобс и Франсис Бейкън.

Може би на Хенри Кадински не му стигаше да бъде провинциален адвокат, ала бе приел участта си с примирение, привлечен първоначално от баща си, а впоследствие оставил се на навика.

Понякога в пиянския унес Джоуи лесно забравяше, че не е единственият, чиито най-свидни мечти не са осъществени.

— Ето завещанието и последната воля на баща ти — рече Кадински, разтваряйки някаква папка на бюрото си.

— „Четене на завещание?“ — попита Джоуи, — Не трябва ли Пи Джей да присъства, не аз?

— Напротив. Пи Джей няма нищо общо. Баща ви е оставил всичко на теб.

Сърцето на Джоуи се сви болезнено от чувството за вина.

— Защо го е направил?

— Ти си му син. Защо да не го прави?

Джоуи реши да погледне адвоката в очите. В този ден, макар за пръв и последен път, искаше да бъде честен по този въпрос, да се държи с достойнство, както баща му би одобрил.

— И двамата сме наясно с отговора, господин Кадински. Аз разбих сърцето му. Разбих сърцето и на мама. Повече от две години тя боледува, ала аз дори не я посетих. Никога не подържах ръката и, нито утеших баща си. Не го посетих нито веднъж през последните двайсет години от живота му. Обадих се по телефона може би шест-седем пъти и нищо повече. През повечето време той дори не знаеше как да се свърже с мен, понеже не винаги му давах адреса и телефона си. Когато пък съобщавах телефона си, винаги държах включен телефонния секретар, за да не ми се налага да вдигам. Бях неблагодарен син, господин Кадински. Аз съм пияница, пълен боклук и неудачник и не заслужавам никакво наследство, колкото и малко да е то.

Изглежда, Хенри Кадински изпита съжаление да слуша как човек се самобичува толкова безжалостно:

— Сега не си пиян, Джоуи. И мъжът, който седи пред мен, не е лош по душа.

— До довечера ще бъда пиян, сър, бъдете сигурен — тихо отвърна Джоуи. — А ако не можете да прозрете истинската ми същност, значи не умеете да преценявате хората. Вие въобще не ме познавате и да знаете, че това е благословия.

Кадински постави лулата си в пепелника и рече: