Непознати пътища

Излегна се отново и се заслуша в трополенето на дъждовните капки по покрива. Ако някой се прокрадваше в къщата в този момент, Джоуи нямаше да го чуе заради оглушителния тътен на бурята.

— Шанън — измърмори той, — откачаш на стари години.

Дъждьт, който наподобяваше церемониални погребални барабани, съпроводи Джоуи в пътя му към още по-непрогледен мрак.

В съня си Джоуи лежеше в леглото до мъртва жена, облечена в странна прозрачна одежда, подгизнала от кръв. „Искаш ли да ме любиш? — питаше го тя. — Никой няма да узнае. Дори аз не мога да те издам. Не съм само мъртва, сляпа съм.“ Тогава тя извърна лице към него и той видя, че очите и ги няма. В зеещите очни ябълки зърна най-непрогледната тъма, която можеше да съществува. „Твоя съм, Джоуи. Твоя.“

Събуди се не с писък, а със стон на неизмерима горест. Седна на крайчеца на леглото и зарови лице в шепи, хлипайки тихо.

Макар че беше замаян и му се гадеше от изпития алкохол, Джоуи проумя, че реакцията му е доста странна. Въпреки че сърцето му препускаше от ужас, мъката му бе по-силна от страха. Не познаваше мъртвата жена, тя бе просто страшилище, родено от пиянството и недоспиването. Предишната вечер, потресен от новината за смъртта на баща си и уплашен от пътуването до дома, Джоуи почти не беше спал. Сега заради умората и уискито сънищата му бяха прокълнати да приютят смразяващи кръвта чудовища. Мъртвата обаче беше само един гротесков кошмар. Ала споменът за безоката жена остави у Джоуи тягостното усещане за загуба, тежка като воденичен камък.

Според светещия циферблат на часовника му часът бе три и половина през нощта. Беше спал по-малко от три часа.

Мракът все още притискаше стъклата на прозореца, а безкрайните конци на дъжда се разплитаха в нощта.

Джоуи стана и отиде до бюрото, на което беше оставил недовършената бутилка „Джак Даниелс“. Още една глътка нямаше да му навреди. Нуждаеше се от нещо, за да изкара до сутринта.

Докато отваряше бутилката, Джоуи беше обхванат от необяснимо желание да отиде до прозореца. Нещо го привличаше като силен магнит, но той се съпротивляваше. Страхуваше се, че от другата страна на мокрото стъкло може би ще види как мъртвата жена лети цял етаж над земята — руси коси, заплетени и мокри, зейнали очни ябълки, по-мрачни от нощта, прозрачна кървава роба, протегнати ръце в безмълвна молба да отвори прозореца и да се втурне в бурята заедно с нея.

Беше убеден, че тя наистина се носи в дъжда като призрак. Дори не се осмеляваше да погледне към прозореца. Ако я погледнеше дори за миг, тя щеше да го сметне за покана да влезе в стаята му Също като вампир тя можеше да потропа на стъклото и да помоли да я пусне вътре, ала непоканена нямаше да посмее да влети.

Тръгна към леглото с бутилката уиски в ръка, Джоуи извърна очи от това страшно, рамкирано късче от нощта. Зачуди се дали е мъртвопиян, или губи разсъдъка си. За своя изненада затвори бутилката, без да отпие.

3

На сутринта дъждът спря, но небето си остана мрачно.

Джоуи не страдаше от махмурлук. Успяваше да избегне неприятностите. Всеки ден взимаше витамин В-комплекс, за да си набави унищоженото от алкохола; липсата на витамина беше основната причина за махмурлука. Знаеше всички номера. Пиенето му беше методично и организирано, отнасяше се към него като към професия.

Намери си закуска в кухнята — парче кейк и половин чаша портокалов сок.

Изкъпа се и облече единствения си костюм с бяла риза и тъмночервена вратовръзка. Не беше го слагал от пет години. Дрехите висяха на тялото му. Ризата му беше по-голяма с два номера. Джоуи изглеждаше като петнайсетгодишно момче, навлякло костюма на баща си.

Сигурно заради наливането с алкохол метаболизмът му се беше ускорил и той изгаряше всичко, което хапнеше или пийнеше. През декември винаги откриваше, че е отслабнал с половин килограм. След около сто и шейсет години щеше да се стопи съвсем и да се разтвори във въздуха. В десет часа Джоуи отиде в погребално бюро „Девоковски“ на Мейн Стрийт.

Луис Девоковски беше погребалният агент на Ашървил от трийсет и пет години. Той не беше хилав, с жълтеникав тен и прегърбени рамене, както комиксите и филмите представяха хората от неговия занаят, а беше набит, с румени бузи и черна коса. Изглеждаше така, сякаш работата с мъртвите се препоръчва за дълголетие и добро здраве.

— Джоуи.

— Господин Девоковски.

— Толкова съжалявам.

— Аз също.

— Половината град дойде на поклонението снощи.

Джоуи нищо не каза.

— Всички обичаха баща ти.

Джоуи се боеше, че гласът му ще му изневери.

— Ще те отведа при него — рече Девоковски.

Залата за поклонения представляваше тихо помещение с виненочервени килими и завеси и бежови стени, с приглушено осветление. Букети от рози се мяркаха в сенките на полумрака и въздухът беше напоен с аромата им.

Ковчегът беше красив, с полирани медни дръжки. Джоуи беше инструктирал господин Девоковски да осигури най-доброто. Пи Джей щеше да поиска точно това — а и без това щеше да се плаща с неговите пари.

Джоуи се приближи към подиума с колебливостта на човек, сънуващ, че надниква в ковчег и вижда себе си.