Непознати пътища

Джоуи се строполи на пода и прикри глава с ръце, убеден, че ще намери смъртта си в прииждащата вълна. Беше още по-сигурен, че Селест ще умре, или сега — премазана от колата в настъпилия апокалипсис, или по-късно — когато Пи Джей я приковеше към стената или на пода. Беше се провалил, беше заблудил Селест. След лавината от дървени трески и скамейки, след вихрушката от счупено стъкло и хоросан щеше да завали кървав дъжд. Ала над писъка на клаксона, над рева на мотора, над звънтенето на стъкления дъжд и грохота на сриващи се греди се извиси още един звук, който смрази кръвта на Джоуи — шумът от падането на разпятието.

17

Леденият вятър нахлу из руините в църквата, душейки и пръхтейки като глутница кучета.

Джоуи лежеше на пода под купчина изпочупени скамейки и греди и макар че не чувстваше никаква болка, се боеше, че краката му са премазани. Когато най-сетне се осмели да помръдне, усети, че не е нито ранен, нито прикован на място.

Отломките бяха страшно много. Наложи се да пълзи, да се гърчи и да се привежда из руините като плъх из стърготини.

Летви, мазилка и други парчета все още валяха от тавана и разбитата стена, тракайки из развалините. Вятърът виеше из разкъртената пролука като флейта, стенеща зловещата си музика, лишена от мелодия. Но моторът на форда замря. Джоуи успя да изпълзи изпод една огромна купчина греди и се озова пред предните гуми на колата. Едната гума беше спукана, а калникът се беше намачкал около нея като парче хартия.

Под купето зеленикавият антифриз пръскаше като драконова кръв. Радиаторът се бе спукал.

Джоуи се запромъква край мустанга. Мина покрай вратата на шофьора и успя да се изправи сред заобикалящия го безпорядък.

Надяваше се, че ще види брат си мъртъв зад волана, пронизан в гърдите от лоста на кормилото или пък запокитен в предното стъкло от сблъсъка. Вратата на форда обаче бе отворена достатъчно, че човек да падне навън, а Пи Джей го нямаше никъде.

— Селест! — изкрещя Джоуи.

Отговор не последва. Пи Джей сигурно я търсеше.

— Селест!

Замириса му на бензин. Резервоарът се бе пробил.

Натрошените греди, пейките и дребните отломъци се бяха натрупали на високи могили и Джоуи не можеше да разгледа добре църквата.

Изтласка се и се качи върху покрива на форда. Изправи се, обръщайки гръб на зейналата в стената дупка и на шибаната от дъжда нощ.

„Сейнт Томас“ се пълнеше със странна светлина и множество сенки. Някои от лампите по тавана все още светеха, но повечето бяха изпочупени. В дъното на черквата от полилея се сипеха потоци снньо-бели и златисти искри.

Когато сградата бе разтресена от връхлитащата кола, в светилището свещите бяха изпопадали. Чаршафите горяха.

Прокрадващите се, размазани сенки предяха мрежата на объркването, ала един от загадъчните силуети се движеше прекалено целенасочено и мигновено привлече вниманието на Джоуи. Из светилището се промъкваше Пи Джей. Носеше Селест на ръце. Тя беше в безсъзнание, свита в прегръдките му, главата и се люшкаше назад, а дългата и черна коса почти метеше пода.

Исусе, не! Джоуи се задушаваше. Сетне изведнъж изхриптя.

Скочи от покрива на мустанга върху нагънатия капак, след това се заизкачва по изпречилите се планини от счупени пейки и тавански греди. Отломките се пързаляха и разместваха под краката му, заплашвайки внезапно да рухнат и да го погълнат в адската си паст, от която стърчаха отвратителни дървени шипове и закривени пирони. Джоуи обаче продължаваше да се придвижва напред, залитайки, разперил ръце като въжеиграч, опитващ се да запази равновесие. Пи Джей се приближаваше към олтара.

По задната стена на светилището, вече лишено от разпятие, пълзяха огнени езици.

Джоуи скочи от една купчина парчета и се приземи върху сравнително чистото местенце пред вратичката на святая светих.

Пи Джей хвърли Селест върху олтара в горящите чаршафи, сякаш тя не бе човек, прекрасен и добър човек, а просто торба боклук.

— Не! — изкрещя брат му, прескачайки малката портичка на светилището, препъвайки се из руините, мъчейки се да стигне до олтара.

Дъждобранът и се подпали. Джоуи зърна оранжевите пламъци, хищно поглъщащи новата храна. Косата и. Косата и, Опарена от пламъците. Селест се съвзе и запищя.

Джоуи криволичеше между боклуците, насочвайки се към пътеката пред олтара, когато видя Пи Джей надвесен над Селест като някакъв отвратителен гърбав звяр, вдигнал високо чука, готов за удар.

Докато се приближаваше към импровизирания олтар, сърцето на Джоуи блъскаше така силно, като юмрука на самата Смърт по нечия врата. Чукът полетя надолу.

Извиси се писък, израз на непоносима болка. Сърцето му се пръскаше от мъка. Звукът от стоманения чук, разбиващ черепа на Селест, накара душата му да заридае. Писъците от ужасното изтезание изведнъж освободиха Джоуи от вцепенението и той се добра до олтара.

Пи Джей се извърна рязко.

— А, братле — хилеше се той. Отраженията на огнените езици танцуваха в очите му. Лицето му лъщеше гнусно от изгарянията на светената вода.

Той победоносно вдигна окьрвавения чук.

— Сега, нека я приковем.

— Неееееее!