Непознати пътища

Докато се влачеше паникьосано по пода, мъкнейки пушката за приклада, той се зачуди каква ли роля му е отредена в кошмарната, извратена игра на Пи Джей. Ако родителите на Селест се върнеха в града, щяха да попаднат под прицела на брат му и той щеше да получи всичките дванайсет жертви за пресъздаването на гнусната си театрална сценка. Ала Пи Джей сигурно си беше наумил нещо и за Джоуи. В края на краищата го догони с колата си и го изчака на пътя за града, предизвиквайки го да го последва. Въпреки че извършваше нечувани зверства, които можеха да минат за тотално умопомрачение, Пи Джей всъщност не се държеше като лунатик. Дори и в гнусните си фантазии за убийства и насилие той спазваше определен модел на действие, преследваше някакви цели.

В кухнята часовникът на фурната пръскаше слаба зеленикава светлина, но дори тя бе достатъчна да се различат предметите в помещението и Джоуи остана приведен.

Имаше два прозореца. Единият беше над мивката, а до другия беше масата. И двата имаха завеси — щори, спуснати наполовина.

Притиснал гръб към стената, Джоуи бавно се изправи до масата и спусна щорите докрай.

Хриптейки от напрежение и страх, той бе обзет от странното усещане, че Пи Джей е заобиколил къщата и сега е точно зад гърба му, а единственото, което ги дели от него, е стената. Пи Джей сигурно можеше да чуе учестеното му дишане въпреки воя на вятъра и щеше да го застреля през стената, към която Джоуи притискаше гръб. Ала мигът отлетя, изстрел в гърба така и не последва и ужасът понамаля.

Той предпочиташе Селест да си седи на земята, но тя рискува да получи куршум в ръката, протегна се и спусна щората на прозорчето над мивката.

— Добре ли си? — попита я, когато коленичиха отново и се срещнаха в средата на кухнята.

— Те са мъртви, нали? — отчаяно изрече тя.

— Да.

— И тримата.

— Да.

— Няма ли шанс поне…

— Не. Мъртви са.

— Познавам ги цял живот.

— Съжалявам.

— Когато бях малка, Бет ми беше бавачка.

На призрачната зелена светлинка от часовника кухнята изглеждаше като потопена под водата или като някакво далечно място, отвъд реалността, отвъд потока на времето и живота. Ала вълшебството на лампичката не дари Джоуи с успокоение и стомахът и гърлото му така се стегнаха, че едва преглъщаше. Докато търсеше в джобовете си патрони, той рече:

— Аз съм виновен.

— Не, не си. Той знаеше къде са те, къде да ги търси. Знае кой живее още в града и къде да го открие. Не ние го доведохме тук. Сам е открил пътя.

Джоуи разпиля патроните по пода и се опита да ги събере, ала пръстите му бяха почти вцепенени и ръцете му се тресяха така неудържимо, че той се отказа да презарежда пушката. Трябваше да се успокои. Беше изненадан, че сърцето му все още бие.

Вслушаха се в смъртоносната нощ, нащрек за всеки звук, за тихото поскърцване на отваряща се врата, за издайническото хрущене на счупено стъкло под нечии обувки.

Най-сетне Джоуи промълви:

— Ако се бях обадил на шерифа, когато открих трупа, никой от тях нямаше да е мъртъв сега.

— Не можеш да обвиняваш себе си.

— А кого да обвинявам, мамка му? — развика се Джоуи и веднага съжали за думите си. Когато заговори отново, гласът му бе изпълнен с горчивина и разкаяние, но този път насочи гнева си срещу себе си, не срещу Селест.

— Знаех кое е правилното нещо, но не го направих.

— Чуй ме. — Тя намери ръката му в зеления мрак и я стисна силно. — Направил си тази грешка преди двайсет години, но не и тази нощ, защото на пътя за Коъл Вали ти бе даден втори шанс, а не по-рано, когато си говорил с Пи Джей и си намерил трупа. Нали?

— Ами…

— Не си получил втори шанс, за да предадеш брат си на шерифа по-рано.

— Но трябваше да го направя преди двайсет години…

— Това е минало. Ужасно е наистина и ще ти се наложи да живееш с това. Сега обаче значение има само какво ще се случи оттук нататък. Значение имат само настоящите ти избори, значение има това как ще се справиш с нещата, след като зави и пое по правилния път.

— Ама засега не се справям, нали? Трима души са мъртви.

— Трима, които щяха да загинат и без това — настоя Селест. — Които със сигурност са загинали последния път, когато си преживял тази нощ. Ужасно е, болезнено е, но ми се струва, че така е било писано и тази част от събитията не може да бъде променена.

Джоуи потъна в още по-дълбоко отчаяние:

— Тогава какъв е смисълът да получа втори шанс, щом не мога да спася тези хора?

— Защото можеш да спасиш други, преди нощта да свърши.

— Но защо не всички?

— Престани да се самоизмъчваш. Не ти решаваш колко хора можеш да спасиш и доколко можеш да промениш съдбата. Всъщност смисълът да получиш втори шанс не е да спасиш някого в Коъл Вали.

— С изключение на теб.

— Може би дори и мен не. Може би и аз не мога да бъда спасена.

Джоуи изгуби ума и дума. Думите и му прозвучаха така, като че ли Селест бе готова да приеме хладнокръвно смъртта, ала за него гибелта и щеше да бъде тежък удар.