АС бе възстановила косата на Хари — гъста и руса купчина на главата му, очите му бяха като ясносини звезди, лицето му — квадратно, с дребни черти, почти приличаше на пакостливо духче. Синът го оглеждаше любопитно и отново се смая от младежкия вид, който си бе придал баща му. Самият Майкъл запази шестдесетгодишното си тяло, в което времето го беше затворило, преди да се появи АС-технологията. Сега несъзнателно прокара длан до стигналата високо плешивина, по твърдата, прорязана от бръчки кожа на бузите си. По дяволите, Хари дори не бе запазил цветовете, които Майкъл наследи от него — черната коса, кафявите очи.
Бащата хвърли поглед на питието в ръката на Майкъл.
— Голям домакин си, няма що — каза той, но в гласа му нямаше упрек. — Защо не ми предложиш нещо? Сериозно ти говоря. Вече можеш да си купиш чипове за по-гостоприемно отношение към виртуалните. Барчета, кухни. Всичко най-изискано за гостуващите ви виртуални.
Майкъл се разсмя.
— Какъв смисъл има? Нищо от това не е действително.
Баща му присви очи за миг.
— Нима? Толкова ли си сигурен, че знаеш какво чувствам в момента?
— Пукната пара не давам — невъзмутимо отвърна Майкъл.
— Е, да. Вярвам, че не ти пука. За щастие дойдох подготвен.
Хари щракна с пръсти и грамадно стъклено кълбо с бренди кристализира в отворената му длан. Майкъл почти усещаше спиртните пари.
— Нещо като манерка за из път. Е, Майкъл, не мога да кажа, че за мен е голямо удоволствие. Как живееш в това прокълнато място?
Изненадващият въпрос накара Майкъл да трепне.
— Щом искаш, ще ти кажа как я карам. Преработвам веществото на кометата в храна и въздух. В леда има предостатъчно въглеводороди и азот. И аз…
— Значи си един високотехнологичен отшелник. Точно като кораба ти. Рак-отшелник, прокрадващ се по края на Слънчевата система, твърде далеч от дома си, за да си поговориш с някое друго човешко същество. Прав ли съм?
— Имам си причини. — Майкъл се опитваше думите му да не звучат като оправдание. — Виж какво, Хари, това ми е работата. Изучавам кваркови късове…
Баща му отвори уста, после очите му загубиха фокус за миг, като че оглеждаше някакъв загубен вътре в него пейзаж. Накрая каза с лека усмивка:
— Очевидно някога съм знаел какво означава това.
Майкъл изпръхтя отвратено.
— Късовете са като разширени нуклеони…
Усмивката на Хари стана принудена.
— Продължавай.
Майкъл заговори бързо, не желаеше да помогне с нещо на баща си.
Нуклеоните, протони и неутрони, били съставени от комбинации кварки. При крайно високи налягания — в ядрото на неутронна звезда или по време на самия Голям взрив — било възможно да се създадат по-разширени структури. Кварковият къс, чудовище сред нуклеоните, би могъл да има маса от цял един тон, но да бъде широк хилядни от сантиметъра.
Повечето късове от времето на Големия взрив се разпаднали. Но някои оцелели.
— И затова е нужно да живееш тук?
— Вътрешната Слънчева система разбира, че такъв къс съществува, едва когато той се удря във външните слоеве на атмосферата и енергията му кристализира в дъжд от екзотични частици. Да, и от това можеш нещо да научиш, но е все едно да гледаш сенките по стената. Аз искам да изучавам самото явление. И затова се отдалечих толкова. По дяволите, само стотина човеци се намират на по-голямо разстояние от Слънцето и повечето са на цели светлинни години, в кораби като „Коши“, пълзят със скорост близка до светлинната, само Бог знае къде. Хари, кварковият къс предизвиква дъгова вълна в междузвездната среда. Като искра от високоенергийни частици, пръснати пред него. Слаба е, но моите детектори могат да я уловят и — да речем, при шанс едно към десет — да изпратя сонда, за да хване този къс.
Хари опъна с пръст ъгълчето на устните си — жест, който стряскащо напомни на Майкъл за крехкия осемдесетгодишен старец, изчезнал завинаги.
— Звучи страхотно. И какво?
Синът преглътна гневния отговор.
— Това се нарича фундаментално изследване. Нещо, с което ние, хората, се занимаваме вече две хилядолетия…
— Просто ми обясни — меко го прекъсна Хари.
— Защото кварковите късове са буци материя, изтласкани до най-крайни параметри на състоянието им. Някои може би се движат толкова близо до скоростта на светлината, че благодарение на забавянето на времето стигат до моите сензори едва някакъв си милион субективни години след излизането от самата сингуларност.
— Май се впечатлих.
Хари смукна от брендито си, обърна се и тръгна леко по прозрачния под, без да проявява признаци на световъртеж или объркване. Стигна до метален стол, седна на него и скръсти удобно крака, като пренебрегна ремъците за пристягане при нулево притегляне. Този път илюзията беше добра, трудно се забелязваше минималният процеп между бедрата на виртуалния и повърхността на стола.
— Винаги са ме смайвали твоите постижения. Ти и Мириам Берг, разбира се. Сигурен съм, че знаеш това, въпреки че не съм го казвал често.
— Не си.
— Дори и преди век ти беше авторитетът по екзотична материя. Нали така? И затова ти възложиха толкова отговорности в проекта „Интерфейс“.