Нашественици във времето

Не, те не бяха склонни да воюват. Бяха победили човечеството и завладели Земята просто защото това се бе оказало твърде лесно.

Разбира се, тези схващания не бяха особено добре приети и Парз се научи да не ги споделя.

— Посланик Джейсофт Парз.

Острият женски глас на Губернатора изведнъж го събуди напълно. Нима наистина беше заспал? Разтърка очи и седна по-изправено, като присви очи от болките в гърба.

— Да, Губернаторе. Чувам ви.

— Доведох ви тук, за да обсъдим последните събития.

Парз обърна очи и се съсредоточи върху плочата пред себе си. Най-после, възкликна наум. Виждаше приближаващия тетраедър на „Интерфейс“ в изображение, все така лишено от подробности, пикселите му се струваха големи като отпечатъци от пръсти. Звездният фон бавно примигваше.

— Това запис ли е? Защо ми го показвате? По-лош е от данните, които ви предоставих.

— Гледайте.

Парз въздъхна и се настани колкото можа по-удобно. Чувствителното кресло сякаш съжалително разтриваше гърба и краката му.

Минаваха минути. На екрана тетраедърът висеше непроменен на прага на междузвездното пространство.

Нещо нахлу от дясната страна на екрана — изненадващо неясно петно, взрив от пиксели, които се забиха в сърцето на тетраедъра и изчезнаха.

Парз забрави за гърба си, изправи се и накара плочата да повтори записа секунда по секунда. Невъзможно беше да различи каквито и да са подробности, но смисълът на станалото беше ясен.

— Господи! — задъхано прошепна той. — Това е кораб, нали?

— Да — отвърна Губернаторът. — Човешки кораб.

Каксът му съобщи още сведения, откъслечни подробности.

Корабът под някаква маскировка излетял от повърхността на Земята. За броени секунди влязъл в хиперпространството, преди кръжащите в орбита Сплайни да направят нещо.

— И премина през тетраедъра?

— Явно група хора са избягали в миналото. Да.

Парз притвори очи, обзе го ликуване, върнало му младостта. Значи затова го повикаха при корабите в орбита.

Бунт…

— Посланик, защо не ме предупредихте за приближаването на устройството „Интерфейс“? Казахте, че задачата му била документирана и ясна, че е наближавал срокът за завръщането му.

Парз вдигна рамене.

— Какво искате да ви кажа? Задача като тази, основаваща се на времева технология, има степен на несигурност, измерваща се с векове. Минали са хиляда и петстотин години, Губернаторе!

— И все пак — изрече безизразно Губернаторът, — нима вашето задължение не е да ме предупреждавате за подобни събития?

Парз иронично сведе глава.

— Разбира се. Mea culpa1.

Сигурно каксът се чувстваше по-добре, като то мъмреше. Е, да понася вината от името на човечеството беше част от работата на Парз.

— А какво можете да кажете за хората-бегълци? За кораба, който ни се изплъзна? Кой го е направил? Как са прикрили намеренията си? Откъде са се сдобили със средства?

Парз се усмихна, усети как старите му като пергамент бузи се сбръчкват нагоре. Тонът на превеждащото устройство беше мил и сексуално привлекателен, спокоен както винаги. Но си представяше как каксът кипи от ярост в своя подобен на утроба контейнер някъде в Сплайна.

— Губернаторе, нищичко не знам. Очевидно съм ви подвел. И знаете ли какво? Хич не ми пука.

Нито пък, осъзна с облекчение, го интересуваше личната му съдба. Вече не.

Бе чувал, че изправените пред смъртта постигат спокойствие, примирение, доближаващо се до божественото — състояние, което бе отнето на човечеството от АС-технологията. Можеше ли това да изрази настроението му сега, чудното въодушевено спокойствие?

— Посланик — отсече каксът, — мислете.

— Вие му мислете. Или сте неспособен? Губернаторе, каксите са търговци — нали така? — а не завоеватели. Истинските императори опознават душите на своите поданици. А вие и представа си нямате какво става в човешките души… и затова сте толкова уплашен сега. — Очите му пробягаха по безличната кабина на флитера. — От собственото си ужасно невежество при този стряскащ бунт. От това се страхувате, нали?

Преводачът изсъска, но нищо друго не се чу.

2

Образът на Хари, бащата на Майкъл Пул, заблещука и възникна по средата на жилищния купол на „Рак-отшелник“. Трептящите пиксели хвърлиха отблясъци върху голия извит таван, преди да се слеят в набита фигура с усмихнато гладко лице, облечена в цял небесносин костюм.

— Радвам се да те видя, синко. Добре изглеждаш.

Майкъл посмукваше малцово уиски от една колба и гледаше намръщено баща си. Покривът не пропускаше светлина, но през прозрачния под се виждаше равномерно разпръснат кометен лед и Хари сякаш увисна над него.

— Как пък не — изръмжа Майкъл.

Гласът му беше загрубял от десетилетията почти пълна самота тук, в Облака на Оорт, и звучеше като стъргане на чакъл в сравнение с овладения глас на баща му.

— По-стар съм и от тебе.

Хари се засмя и нерешително направи крачка напред.

— Няма да споря. Но възрастта ти е резултат от собствения ти избор. Вее пак искам да ти кажа, че не би трябвало да пиеш толкова рано.