Нашественици във времето

Парз притисна лице към стъклото. Зад хоризонта от плът на Сплайна синя, мамеща ивица от Земята прорязваше мрака. И на стария човек му се стори, че сякаш стоманено въже теглеше сърцето му към тази недостъпна частица от неговата родна планета. А над синята дъга видя друг кораб Сплайн, смален от разстоянието до размерите на юмрука му. Забеляза, че е боен кораб. Плътта му бе настръхнала от разположени по нея оръжия, повечето насочени заплашително към Парз, като че го подканяха да опита нещо дръзко. Смазващата заплаха на широкия една миля боен кораб му се стори комична. Той размаха костеливия си юмрук към него и му се оплези.

Вече различаваше още един кораб зад бойния, но го виждаше само като розово-кафява точка. Бе твърде далеч за да забележи подробности, колкото и зрението му да бе усилено от технологията за подпомагане, вградена в роговицата и ретината на очите. А още по-назад друг Сплайн се рееше в пространството. Като месести луни флотата заобикаляше Земята и без усилие налагаше присъствието си.

Парз беше сред малцината човеци, получили разрешение да напуснат повърхността на планетата след налагането на окупационните закони от каксите и сред още по-малобройните, доближавали някоя част от основната им флота.

За пръв път хората се бяха отдалечили от своята планета преди две и половина хилядолетия, пълни с оптимизъм и надежди, стремящи се да разширят заеманото от тях пространство… поне на Джейсофт сега така му се струваше. Последвал контакт със същества не от Слънчевата система — груповото съзнание, известно като скуими — и надеждата умряла.

Човешките същества били смазани. Започнала първата окупация на Земята.

Но Скуимите били победени. Хората още веднъж потеглили надалеч от Земята.

След време каксите попаднали на земен космически кораб.

Настъпил меден месец. Били създадени търговски връзки, обсъждали възможностите за културни контакти.

Но това не продължило много.

Щом каксите узнали колко слабо и наивно било всъщност човечеството, дошъл ред на бойните кораби Сплайни.

И все пак този кратък период на първия контакт с каксите бе дал на хората по-голямата част от знанията им за окупаторите и тяхното управление. Например, станало известно, че корабите Сплайни, използвани от Каксите, произхождали от огромни подводни същества с подвижни крайници, които някога се носели из дълбините на океан, покриващ цялата им планета. Сплайните стигнали до полети в космоса и хилядолетия наред кръстосвали между звездите. После, може би преди милион години, те взели стратегическо решение.

Преправили самите себе си.

Бронирали плътта си, закалили вътрешните си органи — и се издигнали над повърхността на своята планета като широки цяла миля, изпъстрени с метал балони.

Сплайните станали превозвачи, заслужили мястото си във вселената като се отдавали под наем на всяка от може би стотина раси.

Парз си каза, че това не е лоша стратегия за оцеляването на вида. Сплайните сигурно работеха далеч извън мехурчето пространство, изследвано от човечеството преди окупацията, дори в по-голям обем от самите какси.

Парз знаеше, че някой ден каксите няма да са тук. Може би човечеството щеше да премахне властта им, а може би не. Но каквото и да станеше, щеше да има търговия под владичеството на нова раса, нови съобщения и товари за пренасяне през космоса. Нови войни. А Сплайните щяха да бъдат на разположение — най-големите достъпни кораби (вероятно с изключение, допускаше Парз, на невъобразимите флотилии на самите ксийли, все още движещи се сред звездите, незабележими и безсмъртни).

Малкият илюминатор за миг се оцвети в пурпур, напуканата пластмаса заискри от отраженията на лазерния лъч. После преводачът, вграден някъде из флитера, засъска и оживя и Парз вече знаеше, че корабът е установил сигурна лазерна връзка. Нещо в него се сгърчи още повече с наближаването към кулминационната точка на пътуването му. И когато какският Губернатор на Земята заговори със своя равен, смущаващо женствен глас, човекът трепна.

— Посланик Парз, торсът ви е настанен непохватно във вашето кресло. Болен ли сте?

Парз изкриви лице. Известно му беше, че за един какс подобни думи най-много се доближават до любезност. Твърде рядка чест, с която го удостояваха заради отдавнашните му отношения с Губернатора.

— Боли ме гърбът, Губернаторе. Моля да бъда извинен. Няма да позволя това да отклони вниманието ми от нашата работа.

— Вярвам ви. Но защо не го поправите?