Мъртви за света

Само че сметките й излязоха криви, защото до себе си имах вампир с мълниеносни реакции. Ерик скочи пред мен и пое куршума с гърди. После се свлече в краката ми.

За мой късмет, Деби не се беше сетила да претърси къщата. Измъкнах скритата зад бойлера пушка, заредих я и на свой ред прострелях неканената си гостенка, която все още не можеше да преглътне изненадата си и втренчено гледаше вампира. Клетият ми спасител стоеше на колене между мен и нея и кашляше кръв. Заредих отново пушката, но така и не се наложи да стрелям втори път. Пръстите на Деби се отпуснаха и пистолетът й изтрака на пода.

Коленете ми се подкосиха. Ерик вече лежеше на пода в локва от собствената си кръв и се тресеше в конвулсии.

Стараех се да не гледам Деби; от шията и от горната част на торса й не беше останало почти нищо.

Кухнята ми изглеждаше като кланица, в която са разфасовали прасета; упорити прасета, които дълго са се съпротивлявали.

Протегнах се да взема телефона, но ръката ми увисна във въздуха. На кого точно смятах да се обадя?

На полицията? Как пък не!

На Сам? И да го въвлека още по-дълбоко в проблемите си? В никакъв случай!

На Пам? И какво точно да й кажа? Пам, чудесно се грижа за Ерик. Ела да му се полюбуваш. Лежи в локва кръв на пода.

На Алсид? Ама разбира се, той щеше да е във възторг от вида на любимата си, било то и бивша.

На Арлийн? Опазил ме бог! Арлийн имаше две малки деца, за които да се грижи! Само това ми липсваше — да я забърквам в криминални деяния.

Тара? О, не! Тара щеше да повърне още на вратата.

В момент като този бих се обадила на Джейсън, ако знаех къде е. Наложи ли се да чистиш кръв от кухнята си — търсиш семейството.

На мен обаче нямаше кой да ми помогне.

Но първо трябваше да се погрижа за Ерик. Легнах на пода до него и се подпрях на лакът.

— Ерик — извиках и той повдигна клепачи. Сините му очи преливаха от болка.

От дупката в гърдите му бликаше кръв. Страхувах се дори да си представя как би изглеждала изходната рана. А може би куршумът е бил двайсет и втори калибър и е заседнал вътре? Огледах стената, но там нямаше нито пръски кръв, нито дупка от куршум. После осъзнах, че ако куршумът е минал през него, щеше да улучи и мен. Свалих палтото си, огледах и него, и себе си, но не видях прясна кръв.

Ерик като че ли изглеждаше малко по-добре.

— Дай… да пия… — прошепна той и аз инстинктивно поднесох китката си към устните му. Но после размислих; извадих бутилка „Истинска кръв“ от хладилника и я стоплих в микровълновата печка (която впрочем изглеждаше в окаяно състояние).

Коленичих до него и му подадох бутилката.

— Защо не от теб? — с мъка изрече той.

— Съжалявам, миличък. Заслужил си го, знам, но трябва да запазя цялата си енергия. Чака ме доста работа.

Ерик пресуши бутилката на няколко големи глътки. Разкопчах палтото му, разкъсах бархетната му риза, за да огледам пораженията, и пред очите ми се случи нещо удивително — куршумът просто изскочи от раната и се търкулна на пода. След още три минути, а може би и по-малко, дупката зарасна. Кръвта продължаваше да съхне по косъмчетата на гърдите му, но раната я нямаше.

— Има ли още кръв? — попита Ерик.

— Разбира се. Как се чувстваш?

Ъгълчетата на устните му трепнаха в усмивка.

— Отпаднал.

Приготвих му още една бутилка и той я изпи цялата, но този път много по-бавно. После седна до мен и погледът му попадна върху бъркотията в другия край на масата.

— Знам, знам, извърших нещо ужасно! — побързах да кажа аз. — Съжалявам! — по бузите ми отново потекоха сълзи. Отчаянието ми се завърна с още по-голяма сила. Бях извършила непростим грях. Бях се провалила в задачата си да закрилям Ерик. Чакаше ме колосално чистене. А на всичкото отгоре изглеждах ужасно.

Ерик изглеждаше изненадан от изблика ми.

— Но ти можеше да умреш — каза той. — За разлика от мен. Затова аз те предпазих от куршума по единствения възможен начин, а после ти защити мен, без да ти мигне окото. Не си имала избор.

Доста нестандартен поглед върху събитията, но — колкото и да е странно — думите му ме накараха да се почувствам по-добре.

— Убих човек! — изхлипах аз. Двама за цялата нощ, ако трябваше да съм точна, но аз продължавах да смятам, че мъжът с хлътналите бузи се самоуби, като се наниза на ножа ми.

Но спусъка определено натиснах сама, без ничия помощ.

Потреперих от ужас и отместих поглед от кървавата пихтия на кухненската маса.

— Не, не си! — остро възрази той. — Ти уби една свръхестествена кучка, коварна и жестока, която се опита да убие теб, и то два пъти — аха, значи онази голяма ръка, която стисна Деби за гърлото и я накара да ме пусне, е била на Ерик. — Трябваше да я довърша още тогава, в мъглата — каза той и потвърди подозренията ми. — Така щях да спестя и на двама ни доста сърдечни травми. В моя случай — съвсем буквално.

Пастор Фулънуайлдър едва ли би ръкопляскал на това изказване, затова просто измърморих нещо в отговор.

— Аз никога не съм бил християнин — каза Ерик. (Не думай!) — Не мога да приема религия, която те учи да седиш мирно, докато те екзекутират.