Мъртви за света

През цялото това време се стараех да не гледам левия крак на полковник Флъд — или по-точно процедурата, която най-младата вещица извършваше върху него. Клетникът имаше огромна рана, зейнала в областта на квадрицепса. Просто ужасна! Той обаче се държеше мъжки; дори се изправи и направи няколко крачки сам, и то с усмивка на лицето. Но когато кръвта взе да блика от превръзката, водачът на глутницата позволи на своите върколаци да доведат лекар, който „случайно“ се оказа свръхсъщество и се съгласи да му помогне в извънработно време, и то без да задава въпроси. Преди да си тръгне, полковник Флъд тържествено се здрависа с главната вещица и с Пам. Това очевидно му костваше големи усилия, защото по челото му избиха ситни капчици пот въпреки ледения въздух в старата сграда.

Попитах Ерик дали случайно не е усетил промяна в състоянието си, но той продължаваше да не помни нищо от миналото си. Изглеждаше разтревожен и изплашен до смърт. За жалост, смъртта на Марк Стоунбрук не повлия на проклятието, така че Халоу щеше да прекара няколко кошмарни часа в компанията на Пам. Опитах се да приема това като факт и да не се замислям особено. Даже никак.

Колкото до мен, аз просто не знаех какво да правя. Дали да тръгна за Бон Темпс и да взема Ерик със себе си? (Носех ли още отговорност за него, или не?) Или пък да прекарам остатъка от нощта някъде тук, в града? Единствено аз и Бил живеехме извън Шривпорт, но бившият ми приятел вече прие предложението на Пам да заеме опустялото легло (образно казано) на Чоу.

Кърших пръсти още няколко минути, опитвайки се да взема решение, но вече никой не проявяваше интерес към мен, така че когато Пам започна да дава инструкции на останалите вампири относно транспортирането на Халоу, аз тихомълком напуснах сградата. Навън беше все така тихо и спокойно, само че този път кучетата от близките дворове не се страхуваха да лаят. Миризмата на магия почти не се усещаше. За разлика от студа… Чувствах се ужасно уморена и отчаяна. Освен това нямах никаква представа какво обяснение бих могла да дам за окървавените си и раздърпани дрехи, ако на улицата случайно ме спреше полицай. Но точно в този момент нямах сили да мисля за хипотетични ситуации.

Към края на улицата чух стъпки зад гърба си. Ерик. Изглеждаше много тревожен и уплашен.

— Не можах да те открия. Търсих те, но не успях да те открия — укорително каза той. — Къде отиваш? Защо не ми каза, че тръгваш?

— Моля те — прошепнах аз и му дадох знак да говори по-тихо. — Моля те — чувствах се твърде уморена да утешавам и него. А кой щеше да утеши мен? И защо всъщност се чувствах толкова отчаяна? В крайна сметка, оцелях от битката. Нямах нито една рана. Би трябвало да съм щастлива от този факт, нали? Всичко вървеше по план — вампирите държаха Халоу в плен; завръщането на стария Ерик бе просто въпрос на време. Пам щеше да се погрижи за това чрез нейните си брутални вампирски методи, за които дори не исках да се замислям.

Освен това щеше да разбере каква бе причината за внезапния интерес на Халоу към Шривпорт. „Вамптазия“ щеше да се сдобие с нов барман — някой мускулест вампир, който да привлича туристите (и портфейлите им) като магнит. Пам и Ерик можеха да развият бизнеса си и да отворят стриптийз клуб, денонощно химическо чистене или агенция за охрана.

А брат ми щеше за си остане в списъка на безследно изчезналите.

— Може ли да дойда с теб? Не искам да се връщам обратно. Там не познавам никого — жално ми се примоли Ерик. Сърцето ми се свиваше, когато говореше така. Това няма нищо общо с истинската му същност. А може би точно това беше истинската му същност? Дали пък предишната му напереност и арогантност не бяха маска, зад която вампирският шериф се е крил години наред?

— Разбира се, тръгвай с мен — отвърнах аз и преглътнах сълзите си. Нямах нищо против да дойде, просто исках да мълчи и да е силен.

Или само да мълчи.

Поне имах силно рамо до себе си. Съвсем буквално, имам предвид. Ерик ме взе на ръце и ме отнесе до колата. С изненада установих, че лицето ми е обляно в сълзи.

— Цялата си в кръв — прошепна в ухото ми той.

— Така е, но няма смисъл да се радваш. Не е моя — предупредих го аз. — Имам нужда от душ. — Бях на косъм да ревна с глас. Просто великолепно!

— Ще се наложи да изхвърлиш това палто — добави той. Звучеше доволен.

— Ще го занеса на химическо — чувствах се твърде уморена да защитавам палтото си от пренебрежителни коментари.

Тежката миризма на магия остана далече зад нас и аз въздъхнах от облекчение. Все едно дишах кристалночист планински въздух или пиех ароматно кафе. По пътя до Бон Темпс отчаянието ми полека изчезна. Качих се напълно спокойна по задните стълби на верандата и отключих вратата. Ерик влезе след мен и застана от дясната ми страна, а аз се протегнах наляво към ключа за осветлението.

Щом светнах лампата, пред очите ми се появи изненадваща картина — на собствената ми кухненска маса седеше Деби Пелт и ми се усмихваше. В ръката си стискаше пистолет.

Без да обели и дума, тя го насочи към мен и натисна спусъка.