Мъртви в Далас

— Прав си — отвърнах аз, изумена от неговата прозорливост. — Ти щеше да си първият в списъка. — Как не се бях сетила за това по-рано? Джейсън имаше репутация на човек, подпалил чаршафите на не една или две девойки в Бон Темпс. Освен това беше голям красавец, че и ерген на всичкото отгоре.

— Едно нещо не ми излиза от главата — бавно казах аз. — Лафайет беше гей, както много добре знаеш.

— И?

— И може би този клуб, ако изобщо съществува, приема само хора, които нямат нищо против обратните.

— Хм… може и да си права.

— И още как, хомофоб такъв!

Джейсън се усмихна и сви рамене.

— Всеки си има кусури. Пък и нали знаеш, че нещата между мен и Лиз вървят доста добре напоследък. За никого не е тайна, че тя кърпичката си няма да подели с другиго, камо ли гаджето си.

Така си беше. Всички знаеха, че семейството на Лиз стриктно спазваше мотото „Не вземам нищо чуждо, не давам нищо свое“.

— Костелив орех си ти, братле — казах аз. — Има много по-лоши неща от това да си гей.

— Например?

— Крадец, предател, убиец, насилник…

— Добре, добре. Разбрах ти мисълта.

— Надявам се… — Различията помежду ни ме огорчаваха, но аз го обичах въпреки всичко. Кръвта вода не става.

Още същата вечер видях Бил. Заедно с Порша. Зърнах ги за секунди в колата на Бил по „Клейборн Огрийт“. Порша говореше нещо, обърнала глава към него; той гледаше право пред себе си с безизразна физиономия или поне така ми се стори. Не ме видяха. Тъкмо излизах от банката на път за работа.

Едно е да чуеш нещо, съвсем друго е да го видиш с очите си. Обзе ме заслепяваща ярост; тогава разбрах как се е чувствал Бил при нападението в Далас. Исках да убия някого. Без значение кого.

После срещнах Анди. Седеше на маса в района на Арлийн. Зарадвах се, че няма да ми се наложи да го обслужвам, защото изглеждаше зле. Небръснат и с измачкани дрехи. Когато стана да си ходи, дойде при мен; вонеше на алкохол.

— Вземи си го обратно! — гневно изрече той. — Прибери си проклетия вампир, за да остави сестра ми на мира!

Не знаех какво да отговоря на Анди Белфльор. Просто стоях и го гледах как се клатушка към изхода. Мина ми през ум, че ако сега хората чуеха за намерен в колата му труп, не биха се изненадали толкова, колкото преди няколко седмици.

На другия ден почивах и страстите ми поутихнаха. Беше петък и изведнъж се почувствах ужасно самотна. Реших да отида на футболния мач между училищните отбори — общоградско мероприятие, което всеки понеделник се обсъждаше подробно във всички магазини на Бон Темпс. Запис от срещата се излъчваше два пъти седмично по местния телевизионен канал.

Не можех да се появя на стадиона като хваната от гората. Пригладих косата си назад и я опънах над челото с ластична лента. С машата за къдрене оформих разкошни букли, които свободно падаха върху раменете ми. Синините ми отдавна ги нямаше. Гримирах се старателно. Облякох черен спортен панталон и памучен пуловер в червено и черно. Обух си черните кожени ботуши, сложих на ушите си любимите си златни халки и омотах черно-бяла панделка върху ластичната лента в косата си. (Ха сега познайте в какви цветове са екипите на нашия училищен отбор!)

— Много добре! — рекох аз и се насладих на резултата в огледалото. — Дяволски добре! — После грабнах черното си яке и дамската чанта и потеглих с колата към града.

По пейките на стадиона видях куп познати физиономии. Всички се надпреварваха да ме поздравяват и да ми казват колко добре изглеждам, но това сякаш ме накара да се почувствам още по-самотна. Затова лепнах една усмивка на лицето си и взех да се оглеждам за подходящо място.

— Суки! Суки! — Тара Торнтън, една от малкото ми приятелки от училище. Седеше на един от най-задните редове и радостно ми махаше с ръце. Усмихнах й се и тръгнах към нея, като пътьом поздравявах и останалите си познати — Майк Спенсър, собственик на погребална агенция, накипрен в пълно каубойско снаряжение; приятелката на баба ми Максин Фортънбъри и внука й Хойт, който пък другаруваше с Джейсън. Видях и Сид Мат Ланкастър, врял и кипял адвокат, настанен до съпругата си.

До Тара седеше годеникът й Бенедикт Толи, когото всички наричаха „Яйцето“. Придружаваше ги най-добрият приятел на Бенедикт — Джей Би дю Рон. Видът му моментално разбуди задрямалото ми либидо. Ликът на Джей Би спокойно можеше да краси корицата на някой любовен роман. Хубавец! За жалост, красивата му глава стопанисваше оскъдно количество мозък, както сама се убедих след една-две срещи с него преди време. С него така и не ми се наложи да блокирам телепатичните си способности, защото зад челото му нямаше нищо за четене.

— Здрасти, как я карате?

— Супер! — отвърна Тара, ухилена до ушите. — Ами ти? Не съм те виждала от сто години. — Косата й беше подстригана съвсем късо, по момчешки, а аленото й червило хвърляше искри. И тя носеше черно-бял тоалет с червен шал, в подкрепа на отбора ни. Двамата с Яйцето си деляха питие в картонена чашка. Бърбън. Надуших го веднага.

— Джей Би, я мръдни малко да седна до теб — казах аз с подкупваща усмивка.