Мъртви в Далас

— Помогни ми — прошепнах аз.

Без да каже и дума, Ерик нежно ми помогна да се изправя. Чувствах, че ни грози опасност, и веждите ми тревожно се свъсиха.

Бяхме обградени. Затягаха обръча около къщата.

Мозъците им кипяха от възбуда и изпращаха ясни сигнали, които сигурно щях да доловя и по-рано, ако Труди не ме занимаваше с глупостите си.

— Ерик — казах аз, опитвайки се да прочета прииждащите на талази мисли… чух команда за готовност и обратно броене… Мили боже!

— Залегни! — изкрещях аз с пълно гърло. Всички вампири се подчиниха на мига. И когато отрядът на Братството откри огън, първи загинаха хората.

8.

РУДИ ПАДНА НА МЕТЪР ОТ МЕН, ПОРАЗЕНА ОТ картечен откос. Червените кичури в косата й станаха още по-червени, а широко отворените й очи застинаха завинаги. Барманът Чък беше само ранен, тъй като успя да залегне зад тезгяха сравнително навреме.

Ерик лежеше върху мен и ми причиняваше болка. Опитах се да го избутам, но веднага се сетих, че ако куршумите улучеха него, той сигурно щеше да оцелее, за разлика от мен. Затова си наложих да изтърпя тежестта му през ужасяващите минути на първата вълна от атаката, докато къщата се тресеше от грохота на огнестрелно оръжие.

Инстинктивно затворих очи. Трошаха се стъкла, ревяха вампири, крещяха хора. Оглушителният шум се смесваше с напрегнатите мисли на десетки тревожни мозъци и всичко това ме обливаше от глава до пети като мощна океанска вълна. Когато грохотът започна да утихва, потърсих очите на Ерик. Просто не можех да повярвам — изглеждаше развълнуван и веднага ми се усмихна.

— Знаех си, че рано или късно ще успея да легна отгоре ти — каза той.

— Опитваш се да ме ядосаш, за да забравя колко съм уплашена ли?

— Не, просто се възползвам от момента.

Разшавах се в опит да се измъкна изпод него.

— О, да, направи го пак! Беше страхотно! — театрално изпъшка той.

— Ерик, онова момиче, с което говорих преди малко, лежи на две крачки от нас и част от главата й липсва.

— Суки — каза той, този път съвсем сериозно. — Мъртъв съм от няколкостотин години. Свикнал съм с подобни гледки. Но тя още диша. Искаш ли да я приобщя към нас?

Останах безмълвна. Нима имах право да вземам подобни решения?

— Вече не диша — каза той, докато аз все още мислех по този въпрос.

Лежахме един върху друг и се гледахме в очите, докато наоколо ни се възцари гробна тишина. Чуваше се единствено хлипането на младия компаньон на Фарел, който притискаше с две ръце окървавеното си бедро. От улицата се носеше свирене на гуми и рев на бързо отдалечаващи се автомобили. Нападението беше приключило. Едва си поемах въздух от болка, но трескаво обмислях следващите си действия. Трябваше да предприема нещо… веднага. Но какво точно?

За пръв път попадах в епицентъра на бойни действия.

Наоколо ми се носеха писъци на ранени хора и рев на разярени вампири. Частици от пълнежа на дивана и столовете хвърчаха във въздуха като снежинки. Навсякъде се търкаляха парчета натрошени стъкла, а горещият нощен въздух нахлуваше през зейналите дупки на прозорците. Неколцина от вампирите, в това число и Джоузеф Веласкес, се втурнаха да преследват нападателите.

— Е, вече нямам извинение да лежа отгоре ти — каза Ерик с театрална въздишка и се отдръпна настрана. После сведе поглед надолу. — Ризите ми винаги са изцапани, когато си наоколо.

— Божичко, Ерик! — Надигнах се и с мъка коленичих до него. — Ти кървиш. Ранен си. Бил!… Бил, къде си? — Косата ми се мяташе по раменете, докато въртях глава в опит да открия Бил. За последно го видях да говори с някаква чернокоса вампирка с вид на Снежанка. Огледах се и я видях просната до прозореца. От гърдите й стърчеше нещо. Парче стъкло, което очевидно я бе пронизало точно в сърцето. А Бил не се виждаше никъде — нито сред живите, нито сред мъртвите.

Ерик свали подгизналата си от кръв риза и огледа рамото си.

— Куршумът е вътре в раната, Суки — процеди през зъби той. — Изсмучи го.

— Какво? — ококорих се аз.

— Ако не го изсмучеш, ще зарасне в плътта ми. Ако си гнуслива, намери нож и го изрежи.

— Не мога! — В дамската си чанта имах джобно ножче, но нямах никакъв спомен къде съм я оставила.

Той оголи зъби срещу мен.

— Поех този куршум вместо теб! Трябва да го извадиш. Ти си смело момиче.

Налагаше се да се взема в ръце. Забърсах кръвта с ризата му и огледах разкъсаната плът. Куршумът се виждаше съвсем ясно. Ако имах маникюр като на Труди, лесно щях да го извадя, но моите пръсти са къси, а ноктите ми — винаги изрязани. Въздъхнах. Е, какво пък толкова…

Наведох се над рамото на Ерик и го засмуках. Той изстена от болка, а аз усетих как куршумът изтрака между зъбите ми. Килимът така или иначе беше в трагично състояние, затова, като същинска дивачка, изплюх на пода и куршума, и събралата се в устата ми кръв. Но част от нея неволно погълнах. Рамото му вече заздравяваше.

— Тази стая вони на кръв — прошепна той.

— Гадост! — казах аз. — Това беше най-отвратителното…

— Устните ти са кървави! — Той улови лицето ми с две ръце и ме целуна.