Мъртви преди мрак

— Няма ли котки наоколо? Започва да ми писва от тая бутилирана кръв.

— Не, котки няма. Сигурна съм, че Бил ще се върне скоро, и тогава ще можеш да се прибереш у дома.

Тръгнах обратно към къщата. Не се чувствах особено добре в присъствието му, за да продължавам разговора, ако въобще можеше да се нарече разговор. Зачудих се за какво ли си мисли Буба през дългите нощи, докато надзирава къщата ми. Дали си спомня миналото си…

— Ами кучето? — извика след мен.

— То се прибра у дома си — отвърнах през рамо.

— Жалко — каза на себе си Буба толкова тихо, че една го чух.

Приготвих се за лягане. Гледах телевизия. Хапнах сладолед и дори си отчупих парче шоколад към него. Нито един от триковете ми за успокояване не вършеше работа тази вечер. Брат ми беше в затвора. Гаджето ми бе в Ню Орлеанс. Баба ми беше мъртва. А някой бе убил котката ми. Почувствах се ужасно самотна и страшно ме дожаля за мен самата. Понякога просто трябва да се потопиш в усещането.

Бил не отговори на обаждането ми. Това допълнително подсили чувството ми за самосъжаление. Сигурно някоя проститутка от Ню Орлеанс го е подслонила или пък някой вампфен, от онези, дето се мотаят всяка вечер около „Кръв из квартала“, надявайки се да излязат с вампир.

Ако пиех, щях да се напия. Ако бях обикновена жена, щях да се обадя на сладкия Джей Би дьо Рон и да правя секс с него. Но определено не съм нито толкова крайна, нито толкова безчувствена, така че просто хапнах сладолед и гледах стари филми по телевизията. По ирония на съдбата даваха „Сини Хаваи“.

Най-после, около полунощ, си легнах в леглото.

Събуди ме крясък, разнесъл се изпод прозореца на спалнята ми. Веднага скочих от леглото. Чух удари и трополене и най-накрая глас, който, сигурна съм, бе на Буба:

— Върни се, негоднико!

След като не чух повече нищо в продължение на няколко минути, навлякох халата и тръгнах към входната врата. Дворът, осветен от уличните лампи, бе празен. Мярнах някакво движение вляво, показах глава навън и видях Буба да се връща с тежки стъпки към скривалището си.

— Какво се случи? — извиках внимателно.

Буба смени посоката и се затътри към верандата.

— Някакъв си кучи син, извини ме, се прокрадваше край къщата — отвърна той, кафявите му очи сияеха и сега изглеждаше почти какъвто е бил преди. — Чух го минути преди да се появи и се надявах да го сгащя, но той отпраши през дърветата към пътя, където бе спрял автомобила си.

— Успя ли да го видиш?

— Не достатъчно добре, за да го опиша — отвърна стеснително. — Караше пикап, но не можах да различа дори цвета му. Тъмно е.

— Да, но пък ме спаси — надявах се благодарността да си проличи в тона ми. Направо се разтапях от любов към Бил, който бе уговорил защитата ми. Дори Буба ми изглеждаше по-добре от преди. — Благодаря, Буба.

— О, нищо работа — отвърна благо той и в този миг се изпъчи, леко отметна глава назад, усмихна се съблазнително… точно като него.

Отворих уста да произнеса името му, когато предупреждението на Бил изплува в съзнанието ми и ме накара да замълча.

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН ДЖЕЙСЪН БЕ ПУСНАТ ПОД ГАРАНЦИЯ.

Струваше цяло състояние. Подписах документите, които Сид Мат ми даде. Къщата, колата и лодката на брат ми покриваха основната част от сумата. Ако Джейсън бе попадал някога зад решетките, та, макар и само за неправилно пресичане, едва ли щяха да му позволят да излезе под гаранция.

Стоях на стълбите на съдебната палата в късния следобед, облечена в строго официалния си костюм в тъмносиньо. От лицето ми се лееше пот и се спускаше надолу, чувствах се отвратително и ми идеше да скоча под душа. Джейсън спря пред мен. Не бях сигурна дали ще каже нещо. Изглеждаше състарен с години. Бяха го застигнали истински неприятности, които нямаше да станат по-леки, нито да отминат.

— Не мога да говоря с теб за това — произнесе той толкова слабо, че едва го чух. — Знаеш, че не съм аз. Никога не съм проявявал агресия, с изключение на едно — две сбивания на паркинга заради някоя жена.

Докоснах рамото му и оставих ръката ми да се свлече, след като той не реагира.

— И за миг не съм си и помислила, че си ти. И няма и да го помисля. Съжалявам, че постъпих така глупаво вчера и се обадих на 911. Ако се бях усетила, че това не е твоята кръв, щях да те прибера в караваната на Сам, да те почистя и да изгоря касетата. Просто бях страшно изплашена, че онази кръв е твоя.

Очите ми се напълниха със сълзи. Но нямаше време за плач и се стегнах, усещайки лицето си напрегнато. Съзнанието на Джейсън бе пълна лудница, всичко бе с главата надолу. Приличаше на нездравословна каша, съставена от съжаление, срам от това, че сексуалните му навици са станали публично достояние, вина, че не се чувства по-зле от факта, че Ейми е убита, ужас, че всеки в града може да мисли, че е убил собствената си баба, докато е причаквал сестра си.

— Ами, преодолей го — промълвих безпомощно.

— Ами, преодолей го — повтори той след мен, опитвайки се гласът му да звучи твърдо и уверено.