Мъртви преди мрак

Със сигурност не е историческа забележителност. Повечето стари части са били съборени и подменени през годините. Пък и разполагаме с всички модерни неща — ток, вода и изолация. Но покривът все още е ламаринен и в слънчеви дни блести ослепително. Когато се наложи да го ремонтираме, исках да го направим с керемиди, но баба отказа. И макар че плащах аз, къщата си е нейна, така че сложихме ламарина.

Историческа или не, живея в тази къща от седемгодишна, а и преди това често идвах тук, така че я обожавам. Беше просто голяма семейна къща, твърде голяма за двете ни с баба, предполагам. Имаше обширна предна част със закрита веранда, боядисана в бяло. Баба е абсолютна традиционалистка, без изключения. Прекосих голямата всекидневна, подредена със стари мебели, разположени удобно, и продължих по коридора към първата спалня вляво, най-голямата.

Адел Хейл Стакхаус, баба ми, се бе облегнала във високото си легло. Милион възглавници подпираха крехките й рамене. Дори и в топлите пролетни нощи носеше памучна нощница с дълги ръкави, а нощната й лампа все още светеше. Държеше книга в скута си.

— Здравей! — поздравих я.

— Здравей, миличка.

Баба е дребничка и много стара жена, но косата й все още е гъста и толкова бяла, че чак зеленее. Денем я носи хваната отзад, но нощем или я пуска, или я сплита на плитка. Погледнах корицата на книгата.

— Пак ли четеш Даниел Стийл?

— О, тази жена определено умее да разказва. — Най-голямото й удоволствие бе да чете точно тази авторка, да гледа сапунените опери, заснети по книгите й, които наричаше „разкази“, и да посещава сбирките на многобройните клубове, в които членуваше, май откакто се помнеше. Любими й бяха Потомци на геройски загиналите и Дружество на градинарите на Бон Темпс.

— Познай какво се случи тази вечер — казах й.

— Какво? Имаше среща?

— Не — опитах се да задържа усмивката на лицето си. — В бара дойде вампир.

— О, показа ли си зъбите?

Бях видяла зъбите му да проблясват под светлините на уличните лампи на паркинга, когато Негодниците източваха кръвта му, но не беше нужно да обяснявам това на баба.

— Естествено, но бяха прибрани.

— Вампир! Тук, в Бон Темпс! — Баба беше повече от доволна. — Ухапа ли някого в бара?

— О, не, бабо! Просто дойде и изпи чаша червено вино. Е, поръча я, но не я изпи. Според мен просто имаше нужда от компания.

— Чудя се къде ли е отседнал…

— Едва ли ще сподели това с когото и да било.

— Не, — отвърна баба след кратка пауза на размисъл — вероятно няма. Хареса ли го?

Това вече си беше труден въпрос. Смотолевих нещо.

— Не знам. Заинтригува ме — отвърнах предпазливо.

— Определено ще ми е приятно да се запозная с него. — Никак не се изненадах на отговора й, защото баба обожаваше новите неща почти колкото мен. Не беше от онези реакционери, които задължително презират всички. — Но сега по-добре иди да поспиш. Аз само чаках да се прибереш, преди да изгася лампата.

Приведох се да я целуна и казах:

— Лека нощ!

Още не бях затворила вратата и чух щракването на нощната лампа. Котката ми Тина се появи отнякъде и се отърка в краката ми, вдигнах я и я гушнах за малко, преди да я изкарам навън за през нощта. Погледнах часовника. Беше почти два сутринта и леглото ме зовеше.

Стаята ми бе точно срещу бабината. Когато се нанесох в нея след смъртта на родителите ми, баба докара мебелите от стаята ми, за да се чувствам тук у дома. И още си бях с тях — единичното легло и дървената тоалетка, боядисана в бяло, и малкия шкаф с чекмеджета.

Светнах лампата, затворих вратата и започнах да се събличам. Имах поне пет чифта черни панталонки и цял куп бели тениски, понеже доста бързо се цапаха. Няма да споменавам колко чифта бели чорапи бяха струпани в чекмеджето ми. Така че не ми се налагаше да пера тази вечер. Бях твърде изморена да си вземам и душ. Измих си зъбите и свалих грима от лицето си, сложих си набързо малко овлажняващ крем и развързах косата си.

Замъкнах се до леглото, облечена с любимата си тениска за сън с Мики Маус, която стигаше до коленете ми. Обърнах се на една страна както обикновено и потънах в тишината на стаята. В малките часове на нощта съзнанието на почти всички е потънало в сън и не долавям вибрации, така че не ми се налага да отблъсквам смущения. При такова спокойствие успях само да си помисля за тъмните очи на вампира и потънах в дълбок сън от изтощение.

Към обяд на следващия ден се бях настанила удобно в моя алуминиев шезлонг навън, хващайки бронзов загар с всяка изминала минута. Носех любимия си бял бански от две части без презрамки, който ми беше по-широк от миналата година, така че бях супердоволна.

Тогава дочух по пътя да се задава автомобил — черният пикап на Джейсън със знаците в розово и светлосиньо спря на около метър от краката ми.

Джейсън изскочи от него (споменах ли, че пикапът му е с онези високи гуми) и закрачи към мен. Както обикновено, беше облечен с работни дрехи — риза и панталон в цвят каки, нож в калъф, окачен на колана му, като повечето общински работници. Още по начина, по който вървеше, ми стана ясно, че е ядосан. Сложих си тъмните очила.