Мъртви преди мрак

— Благодаря! — повтори вампирът, отчетливо движейки устни.

— Не, не, чувам те, когато говориш, но…

От вълнение направих нещо, което обикновено никога не бих си позволила, защото е прекалено лично и издава, че имам недостатък. Обърнах се към него, улових бялото му лице между дланите си и го погледнах съсредоточено. Концентрирах цялата си енергия. Никакъв резултат! Усещането бе, сякаш слушам радиостанция, която не съм избрала, и внезапно я настройвам на дълги вълни, които обаче не улавям. Все едно се намирах в рая.

Очите му станаха по-големи и по-тъмни, но въпреки това остана напълно неподвижен.

— О, извинявай! — казах, зяпвайки от неудобство. Отдръпнах ръце, заглеждайки се отново в паркинга. Започнах да бръщолевя за Мак и Денис, мислейки през цялото време колко невероятно би било да имам до себе си някого, чиито мисли да не мога да чуя, освен ако той не реши да ги сподели. Колко прекрасна бе тишината му! — … И така, реших, че е най-добре да дойда и да проверя какво става с теб — завърших, без да имам идея какви ги бях изприказвала.

— Ти дойде да ме спасиш. Много смело от твоя страна — рече той с толкова съблазнителен тон, че на Джийн — Ан направо щяха да й се разтреперят краката.

— Я зарежи това — казах нервно, връщайки се обратно на земята с гръм и трясък.

Беше шокиран. Отне му цяла секунда, докато възвърне обичайното си безизразно изражение.

— Не те ли е страх да останеш насаме с гладен вампир? — попита ме. Нещо лукаво, а и опасно се прокрадна в тона му.

— Не.

— Да не би да си решила, че след като ме спасиш, си в безопасност и тая някакви сантиментални чувства след всички тези години? Вампирите често се обръщат против онези, които им се доверяват. Наясно си, че на нас не са ни присъщи човешките ценности.

— Доста хора нападат онези, които им се доверяват — обърнах му внимание, че все пак съм предвидлива. — Не съм чак толкова глупава!

Вдигнах ръка и извъртях шия. Докато се бе възстановявал, бях увила сребърната верига на Негодниците около врата и ръцете си.

Той видимо потрепери.

— Ами сочната артерия в слабините ти — рече след кратка пауза, докато го измисли, а гласът му звучеше лукаво.

— Не си позволявай да говориш така! — казах. — Няма да слушам подобни неща.

Още веднъж се спогледахме мълчаливо. Опасявах се, че никога повече няма да го видя, в крайна сметка първото му посещение в „При Мерлот“ не беше съвсем сполучливо. Така че се опитвах да попия всичко, което мога. Дълго щях да пазя спомена за тази среща и да се връщам към нея отново и отново. Беше уникално, безценно. Искаше ми се пак да докосна кожата му. Не можех да извикам отново усещането. Но да го докосна, означаваше да премина границите на доброто поведение, а и може би той щеше пак да започне с онова безумно съблазняване.

— Искаш ли да изпиеш кръвта, която източиха? — попита ме неочаквано. — Така ще мога да ти засвидетелствам своята признателност. — Посочи запушените мускали, които лежаха на пътя. — Би трябвало кръвта ми да подобри сексуалния ти живот и здравето ти.

— Аз съм си здрава като бик — отвърнах откровено — и не мога да се похваля със сексуален живот. Прави каквото искаш с нея.

— Можеш да я продадеш — предложи той, но ми се стори, че само иска да види как ще реагирам.

— Не бих се докоснала до нея — отвърнах обидено.

— Ти не си като другите — каза той. — Що за същество си?

Гледаше ме така, сякаш изрежда наум възможните варианти. За мое удоволствие не можех да чуя нито един от тях.

— Ами, казвам се Суки Стакхаус и съм сервитьорка — отвърнах му. — Как е твоето име? — Реших, че поне това мога да попитам, без да прозвуча нахално.

— Бил — отговори той.

Преди да се опомня, се търкалях по корем от смях.

— Бил?! Вампирът Бил! — възкликнах. — Мислех, че би трябвало да е нещо като Антоан, Базил или Лангфорд. Но Бил! Не се бях смяла така от доста дълго време. — Налага се да се връщам на работа.

Усетих, че дежурната ми усмивка се появи отново на лицето ми, когато се сетих за „При Мерлот“. Подпрях се на рамото на Бил, за да се изправя. Беше здрав като скала. Станах толкова рязко, че за малко да се препъна. Проверих дали чорапите ми са равни и огледах дрехите си, за да се уверя, че нищо не е скъсано при боя с Негодниците. Изтупах се, понеже бях седяла на прашния паваж, и махнах на Бил, поемайки през паркинга.

Беше вълнуваща вечер. С доста материал за размисъл. Почувствах се щастлива, както когато усмивката ми е искрена.

Джейсън обаче щеше да е бесен за веригата.

СЪЩАТА ВЕЧЕР СЕ ПРИБРАХ СЛЕД РАБОТА С КОЛАТА. Докато шофирах към къщата на баба, където живеех, прехвърлих наум случилото се. Хубаво бе, че когато се бях върнала в бара, Джейсън си бе тръгнал, а също и Джийн — Ан.

Разстоянието от бара до вкъщи беше почти шест километра и половина. Домът на баба се намираше точно преди гробището „Тол Пайнс“, разположено край тесен двулентов общински път. Пра-пра-прадядо ми, който построил къщата, търсел усамотение, така че за да я намери човек, трябва да слезе от общинския на обикновения път, да мине през една горичка и тя е там, на сечището след нея.