Мъртви преди мрак

Барът беше пълен. Хората бяха два вида — групита и туристи. Групитата (или вампфенове, както ги наричаха) бяха издокарани с най-хубавите си тоалети — от къси пелерини до смокинги за мъжете и многобройни имитации на Мортиша Адамс12 сред жените. Дрехите варираха от костюми като тези, които Брад Пит и Том Круз носят във филма „Интервю с вампир“, до съвременни облекла, повлияни според мен от филма „Гладът“13. Някои вампфенове носеха изкуствени вампирски зъби, а други бяха нарисували капки кръв под ъгълчето на устните си или следи от ухапване по шията си. Бяха невероятни и същевременно изключително жалки.

Туристите си изглеждаха като туристи, като навсякъде другаде. Може би малко по-приключенски настроени от останалите. Но за да са в тон с атмосферата на бара, почти всички бяха облечени в черно, подобно на вампфеновете. Може да беше дрескод към оферта за посещението, например: „Облечете черно за вълнуващото си посещение в истински вампирски бар! Следвайте установените правила и няма да имате проблем, докосвайки се до този екзотичен ъндърграунд“.

Вампирите, не повече от петнайсетина, бяха пръснати сред това многообразие от хора, като истински перли в сандък, пълен с фалшиви скъпоценни камъни. Най-предпочитани за тях също бяха тъмните дрехи.

Стоях посред заведението, оглеждайки се любопитно, с удивление и известно отвращение на всички страни. Бил прошепна:

— Приличаш на снежинка сред въглища. Разсмях се. Отправихме се към бара, минавайки покрай масите. Това беше единственият бар, в който виждах изложена каса с бутилки топла кръв. Бил, естествено, си поръча една, а аз поех дълбоко дъх и си взех джин с тоник. Барманът ми се усмихна, демонстрирайки ми, че зъбите му са се показали — донякъде като знак, че е удоволствие за него да ми сервира. Опитах се да му отвърна с усмивка и същевременно да запазя дистанция. Имаше индиански черти — дълга и черна като катран права коса и орлов нос, тънки устни и жилаво тяло.

— Как е хавата, Бил? — попита той. — Отдавна не си идвал насам. Това вечерята ти ли е? — Кимна към мен, докато оставяше питиетата на бара пред нас.

— Това е Суки, тя ми е приятелка и иска да ти зададе няколко въпроса.

— За теб всичко, красавице — отвърна барманът, усмихвайки се отново.

Сериозен ми харесваше повече.

— Виждал ли си някоя от тези жени в бара? — попитах, изваждайки от чантата си вестникарските снимки на Модет и Доун. — Или този мъж? — Със свито сърце показах снимката на брат си.

— Жените — да, но не и мъжа, макар че изглежда доста вкусен — заяви барманът, усмихвайки се. — Предполагам, че ти е брат.

— Да.

— Какъв потенциал — прошепна той.

Добре че владеех изражението на лицето си.

— Спомняш ли си с кого бяха жените?

— Няма как да зная — отвърна рязко, а лицето му помръкна. — Това са неща, които не забелязваме тук. Ще видиш.

— Благодаря — отвърнах вежливо, осъзнавайки, че съм престъпила едно от правилата на бара. Очевидно не беше добра идея да разпитваш кой с кого си е тръгнал. — Оценявам високо отделеното време.

Той ме погледна замислено.

— Тази тук. — Посочи снимката на Доун: — си търсеше смъртта.

— Как разбра?

— Всеки, който идва в този бар, малко или много я желае — бе толкова категоричен, сякаш няма място за съмнение. — Това сме ние — смърт.

Потреперих. С ръка на рамото ми, Бил ме поведе към току-що освободило се сепаре. Сякаш да подчертаят казаното от бармана, разположените на еднакво разстояние афиши гласяха:

Забранени ухапванията в рамките на заведението.

Без излишно бавене по паркинга.

Вършете личните си работи някъде другаде.

Оценяваме подкрепата ви. Действайте на своя отговорност.

Бил отвори бутилката с един пръст и отпи. Опитах се да не поглеждам. Не се получи. Естествено, той забеляза физиономията ми и поклати глава.

— Това е действителността, Суки — рече. — Нуждая се от това, за да съществувам.

По зъбите му имаше червени петна.

— Естествено — отвърнах, опитвайки се да наподобя категоричността на бармана. Поех си дълбоко дъх. — Смяташ ли, че искам да умра, след като дойдох тук с теб?

— Според мен искаш да разбереш защо други хора умират — отвърна.

Не бях сигурна дали наистина мисли точно това. Смятам, че Бил все още не си даваше сметка, че самият той не е твърдо убеден в това. Отпих от питието си и почувствах по цялото ми тяло да се разлива топлина от джина.

Една вампфенка се приближи до сепарето. Бях наполовина скрита зад Бил, но все пак всички видяха, че пристигнах с него. Беше кожа и кости, а косата й бе тупирана, носеше очила, които прибра в чантата си, когато тръгна към нас. Приведе се през масата и приближи устните си на няколко сантиметра от Бил.

— Здравей, опасен! — рече с тон, който се приема за съблазнителен, и почука с лакиран в червено маникюр по бутилката с кръв. — Аз имам истинска — и оголи шия, за да не остане съмнение какво точно има предвид.