Мъртви преди мрак

Изглежда, бях прекарала доста време в безсъзнание в присъствието на Бил. Това бе важен момент и знаех, че трябва сериозно да се замисля върху него, но не точно сега. Когато се свестих, всичко, което бях видяла и чула, отново ме връхлетя, страшно ми се доповръща. Бил ме изправи на ръба на дивана, но успях да задържа храната в стомаха си сигурно защото не бях яла почти нищо.

— Всички вампири ли се държат по този начин? — попитах тихо. Вратът ме болеше, бе наранен от хватката на Джери. — Бяха отвратителни!

— Опитах се да те намеря в бара, когато разбрах, че не си у вас, но си бе тръгнала. — Гласът му звучеше сухо.

Разплаках се, макар да знаех, че няма нищо да променя. Сигурна бях, че Джери вече е мъртъв. Почувствах, че трябва да направя нещо, не можех да си замълча, когато се канеше да зарази Бил. Толкова много неща ме разстроиха в този кратък отрязък от време, че не знаех за кое по-напред да се чувствам зле. В рамките на може би петнайсет минути изпитах страх за собствения си живот и за живота на Бил (е, или поне съществуване), бях свидетел на сексуален акт, който би трябвало да е нещо изключително лично, видях евентуалното си гадже, обладан от силно желание за кръв (с акцент върху силно желание) и за малко да бъда удушена от заразен мошеник.

Като се замислих още веднъж, имах пълното право да плача. Седнах и плаках, като попивах сълзите с кърпичката, която Бил ми подаде. Учудването ми защо един вампир би имал нужда от носна кърпичка бе като зрънце здрав разум, удавено в сълзи от нервен плач.

Бил бе достатъчно съобразителен да не ме докосва. Седна на пода и тактично отместваше очи да не ме гледа, докато си бършех сълзите.

— Когато вампирите живеят заедно, — проговори неочаквано — често стават още по-жестоки, понеже се нахъсват едни други. Непрекъснатият контакт със себеподобни им напомня колко са се отдалечили от човешкия облик. Сами започват да си определят правилата. Вампири като мен, които живеят сами, си спомнят малко по-добре човечността, която са притежавали.

Слушах мекия му глас, следвайки мислите му, докато се опитваше да ми обясни необяснимото.

— Суки, нашето битие се състои в прелъстяване и възползване, което за някои от нас е продължило векове. Синтетичната кръв и неохотата, с която хората ни приемат, няма да променят това за една нощ или дори за десетилетие. Даян, Лиам и Малкълм са заедно от петдесет години.

— Каква идилия! — отвърнах и в тона ми прозвуча нещо, което никога досега не бях употребявала — сарказъм. — Годишнина от златната им сватба!

— Можеш ли да забравиш за всичко това? — попита Бил, приближавайки все по-близо до мен.

Устните му бяха само на няколко сантиметра от моите.

— Не зная — отсякох рязко. — Всъщност… нямах никаква представа дали можеш да правиш секс.

Той повдигна вежди въпросително.

— И…

— Да получаваш… — Спрях, за да помисля как да го кажа по-меко. Тази вечер видях толкова арогантност, колкото не бях виждала през целия си живот, и не ми се искаше да добавям още към нея: — … ерекция — казах смутено, избягвайки погледа му.

— Е, сега вече знаеш — звучеше така, сякаш се опитва да не се разсмее. — Можем да правим секс, но не можем да правим деца. Това, че Даян не може да има дете, не те ли кара да се чувстваш по-добре?

Това вече бе върхът. Отворих очи и впих поглед в него.

— Недей да ми се присмиваш!

— О, Суки! — възкликна той, вдигна ръка и понечи да ме докосне по бузата.

Отдръпнах се от ръката му и се помъчих да се изправя на крака. Добре че не се опита да ми помогне. Вместо това седна на пода и ме загледа с каменно изражение. Вампирските му зъби бяха прибрани, но знаех, че продължава да изпитва глад. Толкова по-зле за него!

Чантата ми беше на пода до входната врата. Залитах, но се движех. Извадих списъка с електротехниците от джоба си и го оставих на масата.

— Трябва да тръгвам.

Той неочаквано се оказа пред мен — един от вампирските му трикове.

— Може ли да те целуна за довиждане? — попита ме. Държеше ръцете си близо до тялото, сякаш казваше, че няма да ме докосне, докато не му позволя.

— Не! — отсякох. — Не бих могла след случилото се.

— Ще намина край вас.

— Става.

Пресегна се през мен, за да отвори вратата. Отдръпнах се, защото помислих, че посяга да ме докосне.

Обърнах се и едва ли не се затичах към колата си. Сълзи замъглиха отново погледа ми. Слава богу, че пътят до вкъщи беше кратък.

3.

ТЕЛЕФОНЪТ ЗВЪНЕШЕ. Покрих главата си с възглавницата. Със сигурност баба щеше да вдигне. Когато досадният звук не престана, си помислих, че тя сигурно е отишла до магазина или прави нещо в градината навън. Добрах се до нощното шкафче не особено доволна, но какво можех да направя. С главоболието и разкаянието на човек с ужасен махмурлук (само дето моят беше емоционален, а не алкохолен) протегнах уморено ръка и вдигнах слушалката.

— Да — обадих се. Не прозвучах както трябва, затова прочистих гърлото си и пробвах отново. — Ало?

— Суки?

— Аха. Сам?

— Същият. Слушай, съкровище, направи ми една услуга!

— Каква? — Днес така или иначе работех и не ми се искаше да карам две смени, своята и на Доун.