Мъртви на прага

Клодин ме целуна по челото — феите са много емоционални създания — и се върна в бара. Аз я последвах в мълчание. Феята веднага се залови с обичайните си занимания. Поръча си 7&71 и две минути по-късно около нея вече гъмжеше от ухажори. Тя винаги си тръгваше сама, но на мъжете явно им харесваше да си пробват късмета. Според мен Клодин се хранеше от цялото това възхищение и внимание.

Дори Сам й се усмихваше лъчезарно, а тя нямаше нищо против.

Когато дойде време да затваряме бара, Клодин си бе тръгнала обратно към Монро и аз предадох новината й на Сам. Той се втрещи от историята досущ като мен. Калвин Норис оглавяваше малката върколашка общност в Хотшот, макар че останалата част от света го познаваше като стабилен, спокоен ерген със собствена къща и добра работа като началник-бригада в местната дървопреработвателна фабрика. Не бе за вярване, че някой би могъл да желае смъртта му. Сам реши да изпрати цветя от името на персонала в бара.

Облякох палтото си и излязох през задния вход малко преди Сам. Чух го да заключва вратата. Изведнъж се сетих, че запасите ни от бутилирана кръв са почти изчерпани, и се обърнах да го кажа на Сам. Той усети движението ми и спря, за да ме изслуша. И тогава изражението му внезапно се промени и на лицето му се изписа ужас. От левия му крак бликна кръв, а във въздуха се разнесе изстрел.

Кръвта беше навсякъде. Сам се свлече на земята, а аз започнах да пищя.

3.

Никога досега не ми се е налагало да плащам входната такса във „Вамптазия“. Малкото пъти, когато съм влизала там през парадния вход, съм била с вампир. Но сега бях сама и веднага привлякох погледите на всички. Едва стоях на краката си след безкрайно дългата нощ. Бях в болницата до шест сутринта, а когато най-после се прибрах вкъщи, успях да дремна, но само няколко часа.

Пам събираше входната такса и настаняваше клиентите по масите. Носеше дълга матовочерна одежда, която обикновено обличаше, ако е дежурна на входа. Пам никога не изглеждаше щастлива, когато се обличаше като фалшив вампир. Тя беше истинска и се гордееше с това. Личният й вкус клонеше по-скоро към мокасини и небрежни, удобни дрехи в пастелни тонове. Появата ми я изненада, доколкото е възможно вампир да се изненада.

— Суки — каза, — среща с Ерик ли имаш?

Всъщност се радвах да я видя — не съм ли жалка, а? Нямам много приятели и много ценя тези, които смятам за такива, дори ако подозирам, че си мечтаят да ме заклещят в някоя тъмна алея и да ми изпият кръвчицата.

— Не, но трябва да говоря с него. По работа — побързах да добавя аз. Не исках никой да си мисли, че имам романтични помисли към шефа на живите мъртъвци в Шривпорт, или „шерифа“, ако трябва да използвам точния термин за длъжността му. Съблякох новото си яркочервено палто и грижливо го преметнах през ръката си. От тонколоните гърмеше музика на вампирската радиостанция, базирана в Батън Руж. Кадифеният глас на Кони Трупа, водеща ранния нощен блок, обяви: „Ето една песен за всички вас, низши твари, които миналата седмица вихте срещу луната… «Зловеща луна», един от старите хитове на «Крийдънс Юшъруотър Ривайвъл».“ Деликатен поздрав от Кони Трупа за всички свръхсъщества с двойствена природа.

— Изчакай на бара, докато го уведомя, че си тук — каза Пам. — Новият ни барман много ще ти хареса.

Барманите във „Вамптазия“ не се задържаха дълго на работа. Ерик и Пам винаги се стараеха да наемат колоритни образи — един екзотичен барман привличаше като магнит тълпите от туристи, нетърпеливи да се докоснат до опасността, — и в това отношение успяваха. Но, незнайно защо, кандидатите им бързо се износваха.

Кацнах на един от столовете пред бара и новият работник ме дари с ослепителната си усмивка. Радост за окото, не ще и дума. Имаше дълга кестенява коса, надиплена по раменете му на ситни къдрици, добре оформен мустак и клинообразна брадичка. На лявото си око носеше черна превръзка. Едрите му черти едва се побираха върху тясното му лице. На ръст бе колкото мен, не повече от метър и седемдесет. Носеше черна риза — с жабо и широки ръкави, — черен панталон и високи черни ботуши. Липсваше му само кърпа на главата и пистолет в ръката.

— Защо не си сложиш папагал на рамото? — казах.

— Триста дяволи! Скъпа госпожице, не за пръв път ми предлагат това. — Имаше чудесен, плътен баритон. — Но според изискванията на здравното министерство в увеселителните заведения е забранено да се държат птици извън клетка. — Той ми се поклони дълбоко, доколкото позволяваше тясното пространство зад бара. — Ще ме удостоите ли с честта да науча името ви и да ви предложа питие?

Не се стърпях и се усмихнах.

— Разбира се, сър. Аз съм Суки Стакхаус. — Той веднага усети полъха на различното у мен. Вампирите почти винаги го долавят. Живите мъртъвци обикновено ме забелязват, за разлика от хората. Има някаква ирония в това, че не мога да чета мислите на съществата, които ценят моите телепатични способности, а хората предпочитат да ме смятат за психично болна, отколкото за природно надарена.