Мъртви на прага

По мои наблюдения Тери не обичаше дъждовни дни, а освен това не харесваше шериф Бъд Диърборн. Нямах представа каква би могла да е причината за тези негови предразсъдъци. Днес по стените и покрива барабаняха едри сиви капки дъжд, а Бъд Диърборн даваше наставления на петима от подчинените си в сектора за пушачи. Арлийн ме погледна с широко отворени очи — безмълвно предупреждение да не припарвам край него.

Тери изглеждаше блед като платно и макар че се потеше, ципът на якето му бе закопчан догоре. Забелязах, че ръцете му трепереха, докато наливаше бира. Зачудих се дали ще издържи до вечерта.

Поне нямаше много клиенти, ако случайно възникнеше проблем. Арлийн профуча покрай мен и се запъти към някаква семейна двойка — нейни приятели, които тъкмо влизаха в бара. Моят район беше празен, ако изключим брат ми Джейсън и неговия приятел Хойт. Пръв приятел. Ако не бях абсолютно сигурна, че са хетеросексуални, веднага щях да им препоръчам да се оженят, защото си пасваха идеално. Хойт обожаваше вицове, а брат ми обожаваше да ги разказва. Хойт не знаеше как да запълва свободното си време, а Джейсън винаги имаше планове. Майката на Хойт се държеше леко обсебващо, а Джейсън беше сирак. Хойт бе здраво стъпил на краката си и имаше непогрешим усет за добро и лошо — според критериите на обществото. За разлика от Джейсън.

Замислих се за дълбоката тайна, която неотдавна се появи около Джейсън, и ми стана любопитно дали е устоял на изкушението да я сподели с Хойт.

— Как я караш, сестричке? — попит Джейсън и вдигна чаша, за да ме уведоми, че иска още един „Доктор Пепър“. Джейсън не пиеше алкохол в работно време — огромен плюс в негова полза.

— Добре съм, братле. Ти искаш ли нещо, Хойт? — попитах.

— Да, Суки, ако обичаш. Чай с лед — отвърна Хойт.

За нула време сервирах напитките им. Тери ме изпепели с поглед, когато минах зад бара, но не обели и дума. Изпепеляващите погледи не са ми проблем, просто ги игнорирам.

— Сук, искаш ли да ме придружиш до болницата в Грейнджър днес следобед? — попита Джейсън.

— О — казах, — да, разбира се. — Калвин винаги е бил много любезен с мен.

— Луда работа! Сам, Калвин и Хедър — простреляни. Имаш ли обяснение за това. Суки? — Хойт явно ме смяташе за пророчица.

— Хойт, знам точно толкова, колкото и ти — отвърнах. — Смятам, че всички трябва да сме много внимателни. — Надявах се думите ми да достигнат и до мозъка на брат ми. Той просто сви рамене.

Погледът ми попадна върху непознат клиент, който чакаше да бъде настанен, и аз забързах към него.

Тъмната му коса беше прибрана в конска опашка и изглеждаше черна от дъжда. По дължината на бузата му се спускаше тънък бял белег. Когато непознатият свали якето си, пред погледа ми се появи тяло на културист.

— Пушач или непушач? — попитах аз, стиснала меню в ръка.

— Непушач — отвърна той и ме последва до масата. Грижливо закачи мокрото си яке върху облегалката на стола, настани се и взе менюто. — Съпругата ми ще пристигне след няколко минути. Имаме среща тук.

Оставих на масата още едно меню.

— Сега ли ще поръчате, или предпочитате да я изчакате?

— Бих искал чаша горещ чай — помоли той. — Ще поръчаме храната заедно. Тук менюто не е много богато, а? — Той стрелна поглед към Арлийн, после отново към мен. Започнах да се чувствам неудобно. Вече знаех, че този тип не е дошъл заради менюто ни.

— Това е всичко, което можем да предложим — отвърнах аз с възможно най-спокойния си тон. — Но е вкусно, гарантирам.

Подредих на подноса чашата с гореща вода и торбичката чай и добавих няколко резена лимон в отделна чинийка. Наоколо нямаше феи, които да се обидят.

— Вие ли сте Суки Стакхаус? — попита той, когато се върнах с чая му.

— Да, аз съм. — Оставих внимателно чинийката на масата, точно до чашата. — Защо се интересувате? — Аз вече знаех защо, но с обикновените хора се налага да зададеш въпроса.

— Аз съм Джак Лийдс, частен детектив — каза той и постави визитна картичка на масата, обърната с надписа към мен. Изчака секунда-две, сякаш бе свикнал да получава драматична реакция при това изявление. — Нает съм от едно семейство в Джаксън, Мисисипи. Семейство Пелт — допълни той, след като видя, че нямам намерение да му задавам въпроси.

Сърцето ми падна в петите и започна да бие с бясна скорост. Този човек вярваше, че Деби е мъртва. И се надяваше, че аз бих могла да знам нещо по въпроса.

И беше абсолютно прав.

Преди няколко седмици бях застреляла Деби Пелт. При самозащита. Ерик скри трупа й в гората. Но преди това пое с тялото си предназначения за мен куршум.

Изчезването на Деби след едно „парти“ (или по-точно смъртоносна битка между вещици, вампири и върколаци) в Шривпорт, Луизиана, си беше чудо за три дни и аз искрено се надявах, че никога повече няма да чуя за него.

— Значи семейство Пелт не са доволни от полицейското разследване, така ли? — попитах. Глупав въпрос, но не успях да измисля нищо по-умно. А трябваше да кажа нещо, за да разчупя неловкото мълчание.