— Тая работа край няма! — изръмжа той недоволно. Докато започна да измерва телата ни с шивашки метър. — Давате ли си сметка, че всяка желязна риза трябва да се направи по мярката на жертвата? Че ти трябват най-малкото два дни да я докараш поне прилична? Давате ли си сметка, че князът нареди да приготвя вашите ризи за не повече от два часа. Чак след това ще мога да ви поостържа, а за едно свястно стържене са потребни поне още два часа.
Направи крачка назад и размаха възмутено пръст.
— Ами тез синджири? — изсъска тон. — Давате ли си сметка, че ще ми е нужен поне още един час да ги отключа, да ги размотая, после отново да ги намотая и пак да ги заключа? И че отгоре на всичко Прародителката ми нареди да разкъсам на парчета още един затворник? И тази работа, ако искаш да свършиш като хората, ще ти отнеме поне още два часа. А кога ще си почивам? Няма ли милост за мен? Няма ли кой да се замисли върху жалката участ на трудовите кора?
Той не бе единственият недоволен сред присъстващите.
— Ами нас питаш ли ни? — завайкаха се войниците. — Трябва да стоим на пост в тази дупка, докато затворниците умрат. И най-неук да си в занаята си, това ще отнеме месеци! Отгоре на всичко онзи идиот, сержантът, отказа да ни даде тампони за уши, и за по-малко от седмица ще оглушеем от писъци. Ами я виж тези хлебарки! Я виж тези пиявици! Я виж тази зеленикава вода! Няма начин тук долу да не хванем някаква треска, а даже и случайно да оживеем, каква ще ни е ползата, ако извадим късмет да се върнем при жените си? Князът ни нареди да омотаем тези нещастници в толкова много вериги, че да не могат да шавнат, та се наложи да ги мъкнем на ръце цели единадесет етажа! Сто на сто ще хванем някоя херния и ще се превърнем в евнуси!
Май всички бяха решили да се оплакват.
— Тежко ми! — изписка някой, който слизаше по стълбите. — Тежко ми! Тежко ми! — проплака Ключовия заек, докато влизаше в камерата за мъчения. — Князът ми нареди да присъствам на изтезанието на най-скъпия ми приятел и на най-великодушния покровител, на когото някога се е радвала жена ми, и отгоре на всичко да му представя подробен доклад за страданията им. Добър вечер. Господарю Ли от Као! Добър вечер, Господарю Лю от Ю! Винаги ми е приятно да ви видя, но бива ли князът да ме задължава да присъствам на такива неща?
Малкото човече зае театрална поза. С едната си ръка прикри очи, а другата протегна напред.
— Винаги ми прилошава, вляза ли в касапница! — изплака то. — Припадам, ако случайно си порежа пръста. Червенината на залеза ме кара да се крия под леглото си. Видя ли хрътка, започвам да пищя. Веднъж неволно повърнах върху един изтъкнат благородник, конто ме представи на кръвния си брат. На една официална вечеря станах за срам, след като ми казаха, че ще ни поднасят кървавица. А сега ми се налага да стана свидетел на най-кървавата екзекуция, измислена от човека. Тежко ми! Тежко ми! Тежко ми!
— Върви по дяволите и ме остави да работя! — кресна му сърдито палачът.
Започна гневно да удря с чука късовете стоманена тел, а през това време пъшкащите и стенещи войници ни довлякоха до една близка килия и ни хвърлиха върху пода. След това излязоха, държейки се за херниите, и хлопнаха вратата. Погледнахме човека, комуто предстоеше да бъде разкъсан на парчета. Окован бе към стената с верига, прикрепена за крака му. Ядеше ориз от едно канче.
— Какво правиш тук? — понита го Господаря Ли.
— В момента дояждам последната си вечеря — отвърна Окълвания Хо. — Добър вечер, Ли Као. Добър вечер, Вол Номер Десет. За мен е удоволствие да ви видя, макар и да съжалявам, че това става при такива обстоятелства. Желаете ли малко ориз? Оставиха ми даже и каничка с вино. Нали това е много мило от тяхна страна?
— Почни с виното, за Бога — отвърна Ли Као. Веригата на крака на Окълвания Хо бе достатъчно дълга, така че той успя да стигне до нас и да налее по малко вино в гърлата ни. Наистина се бяха отнесли мило с него, тъй като виното бе много скъпо. Бе марка Ву Фан, тъмночервено на цвят и толкова сладко, че имаше вкуса на меласа, подправена с киселина за обработка на метали.
— Наистина ли трябва да те разкъсат на парчета призори? — попитах.
— Ох, това е една много тъжна история — въздъхна той. — Спомняте ли си, че преди шестнадесет години се бях опитвал да разчета текста върху парчетата от глинени плочки?
— Да. Това май беше някаква много стара приказка за женшена — отвърна Господаря Ли.