Мостът на птиците

Реших, че океаните са се образували от сълзи. Сетих се за сълзите, проляти заради алчността на княз Чин, и ми стана драго, че в умовете си носехме неговата гибел.

Настигнахме княза в Цин Гао. Бе отседнал в двореца на една изключително богата жена, чийто най-голям син бе губернатор на местната провинция. С помощта на щедър подкуп Ли Као уреди да се промъкнем покрай часовоите. Бях се задъхал, когато се залових за пълзящите лози и започнах да се катеря. Вятърът обаче междувременно смени посоката си и ноздрите ми доловиха ухание, което нямаше как да сбъркам с никое друго. Целият изтръпнах.

— Това е Лотосовия облак! — казах запъхтяно. — Господарю Ли, ще умра, ако не я видя!

При тези обстоятелства на Ли Као не му остана нищо друго освен да ме наругае и да ме удари с юмрук по ухото, докато продължих да се катеря по лозата с главоломна скорост. Когато подадох глава през прозореца видях, че Лотосовия облак бе сама. Радостта ми обаче не продължи дълго.

— Какво ти е? — прошепна Господаря Ли.

— Забравих да взема нефрита и перлите — отвърнах.

Ли Као въздъхна и започна да се рови из джобовете си. В началото откри само диаманти и изумруди, от които Лотосовия облак въобще не се интересуваше, но най-сетне успя да издири една перла, която бе запазил заради необичайния и вид — катраненочерна с малка бяла рисунка с формата на звезда. Щях да се зарадвам повече на един тон перли, но в края на краищата бе важен жестът. Присегнах се през прозореца и хвърлих перлата към нозете на възлюбената си. Реших, че скоро ще я забележи. Че след малко ще ме види, ще извика „Сладурко!“ и всичките ми грижи ще изчезнат.

Тя вдигна очи, но не в посока към мен.

— Не се бой, моя гугутке! — изкънтя нечий просташки глас. — Любимият ти Пухчо иде при теб и носи още сто фунта перли и нефрит.

Вратата шумно се отвори и в стаята нахълта губернаторът на провинцията, натоварен с плячка, която захвърли върху моята черна перла. Въздъхнах и започнах да се спускам по лозата.

— Значи, този път е Пухчо — каза Господаря Ли. — Пухчо. Воле, това може би не е моя работа, но бих те посъветвал да не хлътваш по жени, които се обръщат към любовниците си с имена като Сладурко, Дебеланко и Пухчо.

— Може би обича домашните животни — опитах се да обясня.

— Това вече го забелязах — отвърна Ли Као. — Слава Богу, че не ви държи всичките в един и същи кучкарник. В часа за хранене шумът щеше да е оглушителен. А сега, ако нямаш възражения, предлагам да се заемем отново с работата, която ни предстои да свършим. Да очистим княза и да приберем женшеновия корен.

Бързо се изкатерих до прозореца на княза и внимателно надникнах иззад перваза. Княз Чин бе сам, седнал зад едно бюро. Свещниците осветяваха огромната му златна тигрова маска и сребристото наметало от пера, но този път бе свалил златотъканите си ръкавици.

Ръцете му изглеждаха удивително малки и обезкосмени, докато изчисляваше със сметало парите, които бе натрупал при този си данъчен поход. Очите на Ли Као заблестяха, когато видя незащитените пръсти на княза.

— Живее единствено заради парите, така че ще може и да умре заради тях — прошепна той.

Бръкна в джоба си и извади оттам най-ценния си диамант. Луната светеше ярко. Сред пълзящите по стената растения имаше и диви рози, които аз бях избегнал, пазейки се от тръните им. Ли Као откри една трънеста клонка непосредствено до перваза. Намести я в средата му, постави до нея диаманта и внимателно намаза всичките и тръни с Еликсира на живота.

Сетне намести диаманта в такова положение, че да съсредоточи в себе си всички лунни лъчи. Той избухна като кълбо от синьобяло сияние.

Отместих се встрани и се затаихме сред клоните на лозата. Ли Као започна да дращи каменната стена с камата си, предизвиквайки с това неприятен стържещ звук. Известно време продължавахме да чуваме единствено тракането на мънистата, плъзгащи се но пръчките на сметалото. След това се чу как някой се надига от стола си и с тежки стъпки се отправя към прозореца. Затаих дъх.

От прозореца се подаде ужасяващата тигрова маска и надникна надолу, където диамантът светеше като леден огън. Пръстите на княза се сгърчиха подобно на ноктите на граблива птица, когато хвана скъпоценния, камък. Успях съвсем ясно да видя множеството точици, където тръните пробиха кожата му. По моя скромна преценка княз Чин бе поел достатъчно Еликсир на живота, колкото да изпотръшка цял Китай и половин Корея и Япония. С нетърпение реших да наблюдавам мига, когато той щеше да посинее и безжизнено да се свлече. Това обаче не се случи. Князът доближи камъка до очните процепи на маската и огледа придобивката си. Металният глас, който се процеди през процепа за устата, издаваше удоволствие.

— Студено! — прошепна княз Чин. — Студено… Студено…