Мостът на птиците

Продължих да вървя по алеята, виеща се покрай лунните тераси, и след това завих по едва забележима пътека, водеща надолу, към долчинки, изпълнени с пълзящи растения и със сиви скали, обрасли със зелен мъх. Пътеката свършваше в падинка, обрасла със сенчести кипариси, където тих поток ромолеше покрай Пясъчния пристан на цъфтящата чистота. Скрих се зад едни ниски храсталаци и отвързах от кея малка лодка. Влязох в нея, изтласках се от брега и оставих течението да ме понесе. Руслото на потока се виеше като змия. Върбите почти докосваха повърхността на водата с клоните си, а кичури плодове с цвета на червен корал се подаваха сред синкавите храсталаци.

Привързах лодката към едно дърво и излязох отново на една пътека. Тя вече водеше нагоре, към открити местности, където блестящи поточета се виеха сред зелените ливади. Непрестанно се срещаха хълмове или зъбери, които закриваха гледката, но когато човек ги задминеше се радваше още по-силно на красотата им. Пътеката ставаше все по-стръмна и камениста, докато ме отведе до огромна прекрасна скала, достигаща небесата. Следваше я друга долчинка, върху която бе прехвърлен тесен дървен мост. Сетне пътеката отново ставаше стръмна и водеше към малка поляна, където растяха орхидеи, пееха славеи и свиреха щурци, радващи се на слънчевите лъчи. Далече под мен бе моето село, приличащо ми от тази височина на картинка от книга.

В края на полянката имаше малка върбова горичка. Навлязох в нея и там, обграден от диви цветя, имаше един единствен гроб.

Там бе погребана дъщерята на главния градинар. Името й бе Ухайната огърлица, но тъй като бе мълчаливо и свитичко момиче, стеснително пред непознати хора, всички й викаха Мишката. Имаше най-красивите очи, които бях виждал през живота си, и никога не се стесняваше от мен, когато играехме на криеница. Мишката почти винаги побеждаваше и не прояви свенливост когато реши, че някой ден ще бъдем мъж и жена. На тринадесетгодишна възраст се разболя. Родителите й ми бяха позволили да я държа за ръката, когато тя бе на смъртно легло. Тогава именно тя ми пошепна последните думи от Мей Фей: „Дойдох от Страната на благоуханието и в нея ще се завърна“.

Коленичих до гроба й. „Мишке, аз съм Вол Номер Десет и ти донесох нещо.“

Поставих везаното сечуанско ветрило в съда за приношения и се помолих. Сетне седнах на тревата и под златните слънчеви лъчи, проправящи си път през клоните и листата, й разказах моята история. Не знам защо, но по някакъв начин вече бях разбрал, че Мишката няма да ми се разсърди заради това, че съм влюбен в Лотосовия облак. Излях мъките от сърцето си и почувствах облекчение. Когато приключих, слънцето вече залязваше. По това време винаги започваше да вее вятър и останах да наблюдавам как той разклаща клоните на върбите.

Клетият баща на Мишката бе използвал цялото си умение, за да отдаде почит на дъщеря си. От полъха на вятъра дърветата зашумоляха, като че ли от тях се изтръгваха въздишки. Клоните на върбите се наклониха и един след друг започнаха да милват гроба на девойката.

Тази нощ сънувах странен сън. В качалото бе плетеница от образи: плачещият Окълван Хо с Сребърен гребен в ръка: Сияйната звезда, танцуваща но пътеката; Скъперника Шен, диктуваш молитва за дъщеря си: Ръката на Ада и Пещерата на камбаните Многократно побягвах от една огромна Златна тигрова маска, преминавах през някаква врата н се окачвах в свят, изпълнен с белоти, свят спокоен и сияен, където намирах покой и се чувствах в безопасност. В ослепителната белота започна да се ражда един образ. Усмихнах се, изпълнен, е щастие, защото Мишката бе дошла да ме види. В ръката си държеше сечуанското ветрило и прекрасните и девически очи ме погледнаха с топлота.

— Много съм щастлива — изрече тя тихо. — знаех, че някой ден ще се влюбиш в Лотосовия облак още от деня, когато се държахме за ръцете и пеехме Песента на сирачетата.

— Мишке, но аз обичам и теб — отговорих и.

— Трябва да се довериш на порива на сърцето си — каза ми тя сериозно. Воле, станал си много силен. Трябва да използваш цялата си сила, за да докоснеш царицата преди да са преброили, до четиридесет и девет. Не трябва да стигнат до четиридесет и девет, защото това може да те отведе до края на вечността — образът на Мишката започна постепенно да избледнява. — Нима хиляда години не са достатъчно? — попита тихо, сякаш много отдалеч — Птиците трябва да полетят… да полетят… да полетят…

Мишката изчезна и реших, че на всяка цена трябва да разбера причините за бялото сияние около мен. Внезапно осъзнах, че светът ми се белееше, защото се бях озовал във вътрешността на гигантски бисер. Събудих се, приседнах и примигах на утринната светлина.

23. Доктор Смърт