Мостът на птиците

— Много ви благодаря, че бяхте така любезен да ми върнете ножа — рече той, и изтръгна ножа си от гърлото на монаха. От това подът на кладенеца не стана по-чист.

След половин час хоросанът бе махнат, а плочата се поклащаше. Как обаче щяхме да я измъкнем от мястото и? Несръчните ми пръсти бяха прекалено големи, за да се мушнат в тесния процеп. Дори и пръстите на Ли Као се оказаха твърде дебели за тази цел. Когато се опита да разшири процепа с ножа, острието му се счупи.

Положението ни не бе станало по-леко, а отгоре на всичко люлеещият се монах ни се хилеше. Вбесен, шамаросах го по глупавото лице. Тялото се залюля още по-силно, а дрънченето на веригата ни заприлича на подигравателен смях.

Ли Као присви очи, докато наблюдаваше монаха. — Воле, я го шамаросай още веднъж.

— Вече ми е ясно какво трябва ла сторим — каза Господаря Ли. — Този скъп наш приятел се опитваше да ми каже нещо, докато се люлееше над главите ни освен ако не допускам много голяма грешка, искаше да ни съобщи, че смисълът на живота му е бил да измъква каменни плочи от стени.

Придърпах към себе си дребния монах и установих, че малките му пръстчета с лекота влизат в процепа. Натиках ги колкото се може по-навътре в него и ги притиснах с все сила. Сега не мога да кажа колко време съм стискал ръцете на изстиващия труп, но изминаха поне няколко вечности, преди тялото да се вцепени както трябва. Това бе последната ни възможност да се спасим. Пламъкът на факела вече бе придобил синкав цвят, когато нежно придърпах монаха към себе си. Пръстите му се бяха впили в плочата в смъртна хватка, а тя с лекота, без каквито и да е усилия, се изхлузи и се разби на пода.

Нямахме обаче причини да ликуваме. През отвора не нахълта свеж въздух. Господаря Ли промуши през него факела и не видяхме нищо друго освен нов тунел с разклонения в двете посоки.

— Това е нов лабиринт, но не мога да знам колко време ще издържат този път старите ми дробове — изпъшка Ли Као. Повярвах му, защото лицето му бе придобило синия цвят на пламъка. — Воле, завържи ме за гърба си със шнура от расото на монаха. Ще се наложи да загасим факела, така че ще трябва да следваш посоката на Дракона чрез опипване.

Вързах го на гърба си и след това с усилие се промъкнах през отвора на стената. Когато Ли Као загаси факела гърлото ми се сви от ужас и едва не се задуших. Мракът ме беше притиснал от всички страни като менгеме, докато пълзях, а малкото въздух в тунела беше застоял и отвратителен. Опипвах извивките на зеления нефритов дракон с едната ръка, а с другата налучквах разклоненията на тунела. Третия вляво… Първия вляво… Четвъртия вдясно… Ли Као почти бе изгубил съзнание и шепнеше безсмислени неща в ухото ми.

— Не е тигър, Воле, а малко момче… Игри… Правилата на играта…

След това въздъхна и тежко се отпусна на гърба ми. Стори ми се, че престанах да долавям туптенето на сърнето му. Не ми оставаше нищо друго, освен да пълзя напред. Собственото ми съзнание започна да гасне с постъпването на всяка глътка въздух в разранените ми дробове. Смъртта започна да ми шепне, че е време да отида при родителите си в Жълтите подземни извори. Вторият вляво… Вторият вляво…

— Господарю Ли, Драконът не ще повече да ни сочи пътя! — изпъшках.

Не последва никакъв отговор. Старият книжник бе изстинал, а и да не бе мъртъв, сега всичко зависеше от ленивия мозък на Вол Номер Десет. Какво можех да сторя? Последната извивка на Дракона ме бе довела пред каменна стена. Драконът бе изминал целия си път. Какво можеше да направя? Да се върна по обратния път щеше да бъде самоубийствено. Започнах трескаво да опипвам повърхностите около себе си. Не успях да усетя нищо друго освен гладка равна скала. Всъщност, на пода открих малка пукнатина, през която би могла да се промуши само мишка. И нищо друго. Никъде нямаше следи от зидария или хоросан. Нямаше процепи. Нямаше лостове. Нямаше нищо. Отпуснах се и заплаках.

След малко обаче в главата ми се върнаха странните думи, които Господаря Ли бе промърморил в ухото ми. Сетих се и за това, което бе изрекъл насън по време на полета ни с бамбуковото водно конче. „Защо не на самия остров, а дебне на края на моста? Игри… малко момче…“ Какво искаше да каже с това? Че князът не е Тигърът на Чин, а малко дете? Че Невидимата ръка е причаквала жертвите си на другия край на моста, защото в противен случай те не биха имали никаква възможност за спасение и това би нарушило правилата на играта?

Главата ми бе сякаш изпълнена с вълна, а в ушите ми кънтяха камбани. Пред очите ми се яви лицето на умиращия Шен, който разговаряше с дъщеричката си. „Ти обичаше да се занимаваш с гатанки… с гатанки… с гатанки…“