Марс плюс

Макар всеки да знаеше, че мрежата е компрометирана, нямаше и двама, които да са на едно и също мнение как е станало това. Те просто знаеха, че проблемите не могат да бъдат предсказани или предотвратени, че са по-големи от личните тревоги на всяко човешко същество. Обхватът на грешките вероятно също бе от значение. Щом мрежата и нейните кибери веднъж ви предостави някакви числа, вие сте склонни да ги приемете. Данните може да са грешни или съмнителни, но какво от това? Отговорите на мрежата си оставаха хиляди пъти по-приемливи от онези, които бихте получили, ако си обуете пантофите, седнете зад бюрото и ръчно извършите операциите. А резултатите може да са наистина правилни. Вие си плащате за достъпа и поемате риска, както е с всичко в живота.

Д-р Уей постави един черен пул върху игралната мрежа на екрана. Компютърът отговори като постави един от белите пулове на произволно място, а после изпълни дъската с черни пулове и прекрати играта с разточителни комплименти за уменията на доктора.

Хайде отново, може би машината е просто развалена…

— Имате пациент, докторе — обяви компютърът. — Да отворя ли?

— Давай — отговори той, обръщайки се към вратата на чакалнята. Тя се разтвори пред една закръглена млада жена, облечена с пурпурен гащеризон и провесен на рамо багаж.

Д-р Лий веднага прецени, че момичето бе по-интересно от играта Го. Имаше високо вдигнати гърди, тънка талия, щедри бедра, които обещаваха достъпност и сръчност. Кестенявата й коса бе вълниста и свободно пусната назад. Нефритенозелените й очи бяха странно прозрачни и отдалеч изглеждаха като отвори към друго физическо измерение. Цветът им подхождаше на бледата й кожа, осеяна с пигментни петънца, които кавказците наричаха лунички, а всички останали знаеха, че са незначителни меланинови нарушения.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

— Търся д-р Шин — каза жената с леко приповдигнат тон. — Компютърната мрежа ме осведоми, че имам час…

— Вие ли сте Деметра Кафлън?

— Да, но…

— Тогава аз съм прикрепеният към вас лекар. Уей Ликсин. Но всеки ме нарича Лий.

— Ох… Уа-а Ли-и Шин, схванах. — Тя свали багажа от рамото си, постави го на пода зад вратата и влезе в стаята за прегледи. В дясната си ръка все още стискаше розовата карта — глобата от милицията.

— Може да оставите това при останалите си неща.

— Но патрулът ми каза, че ще се разпищи. А после командосите или…

— Глупости! Искали са само да ви сплашат, нали сте чужденка — той подуши въздуха. — Одалиск? Чудесен парфюм, но малко силен. Обикновено използваме изопропилов алкохол, за да премахнем миризмата. Това ще ви позволи да минете през газовите сензори.

— О. К., благодаря.

— Дайте ми картата.

Тя се поколеба:

— Защо?

— Ще платя сумата от своя терминал. После няма да се тревожите как да отблъснете командосите.

— Ще направите това за мен?

— Е, ще я прехвърля на вашата сметка, разбира се. — Той провери стойността на картата. — Само 10 Нови марки. Всичките ви пари са на една сметка, нали?

— Предполагам… Кажете, наистина ли сте под такъв строг контрол тук? Имам предвид, току-що слизам от фонтана, видях въртящи се камери, сензори за движение и микрофони във всеки коридор. Сега ми казвате за газови датчици. Не съм очаквала…

— Какво? Цивилизация? Модерна технология? — Д-р Лий се усмихна. — Нашата мрежа ни предоставя ниво на комуникации, еквивалентно на средно голям земен град. Това не ви е Тексас — нямаме пияни каубои, свади или каквото там сте очаквала.

— Не смятах, че Марс е толкова… надзираван.

— Ако търсите неопитомена природа, мис Кафлън, отидете на Европа. Там все още дълбаят първия си обществен купол. Но тук, на Марс, вече разполагаме с топла вода плюс петзвездни хотели и суши бар… е, аз бих се държал настрана от фермите за лишеи, и цяла библиотека от виртуално-интерактивни забавления. Дори понякога спазваме и закона.

— Ясно — усмихна се Деметра. — А аз си мислех, че съм се измъкнала от някои потиснически аспекти на обществото.

— Едва ли. Не и при 3000 човека, скупчени в по-малко от 20 000 кубични метра, където се поддържа налягане. А някои от външните тунелни комплекси са още по-претъпкани… Така, вие по работа ли сте тук?

— Играя си на турист.

— Твърде далеч сте от дома за ваканция.

— О, това е подарък от дядо за предстоящото ми дипломиране.

— Ясно. Скачай на масата — д-р Лий леко потупа постланата повърхност.

Деметра се поколеба:

— Да си сваля ли дрехите?

— Боже, ти наистина мислиш, че тук ходим на лов за бизони. Не, просто легни по гръб и постави главата, ръцете и краката си по жълтите линии. — Д-р Лий й помогна да се настани. — Ще отнеме минута-две.