Марс плюс

— А-а-а, добре. Така, най-близката естествена изпъкналост в релефа е Павонис Монс, с височина 21 километра. Той е един от най-големите калдери по билото на Тарсис. Вземайки предвид променливите — височина на капсулата, атмосферна плътност и вероятна прахова активност — преценявам, че това е конусът, който описваш, Дем. Грешката е под 20%.

— О. К. Значи Тарсис Монтс е името на колонията…

— И на цялото вулканично плато — допълни Сладурчето.

— … докато Павонис е големият кратер. Ясно. Благодаря, Сладурче.

— Няма защо, Дем.

Веднага след инцидента, Деметра бе заложила определени операционни ограничения на хроното си. На първо място го програмира да бъде винаги учтиво и да използва фрази като „моля“ и „няма защо“. Това не правеше Сладурчето по-човешко, но на нея й бе по-приятно да се обръща към машина, която говори като човек. Следващата стъпка бе да ограничи прекия му достъп до планетарната компютърна мрежа. Сладураната трябваше да съобщава откъде взима данните си и възможността за грешка при всяко изчисление. Нещо, което в днешно време киберите пропускаха в разговорите с хората. Като трета предпазна мярка, винаги когато си лягаше, тя поставяше гривната си в чекмедже или под стъклена чаша. Така механизмът нямаше възможност да долови нещо, което би могла да каже насън и да го докладва на мрежата. Може би поведението й бе параноично, но така Деметра се чувстваше по-добре.

Сега не й оставаше нищо друго освен да наблюдава как с приземяването на капсулата кратерът се издига над марсианската равнина. Превозното средство, на което се бе качила сред хаоса от пристигащи и заминаващи транспортни машини, беше изцяло на нейно разположение. Освен няколкото контейнера, маркирани с надпис „чупливо“, които не биха издържали в товарните капсули, с нея пътуваха още двама души.

Единият бе тъмнокож мъж с морскозелен тюрбан, сплетена брада и явно не говореше английски. Той надменно се бе вглъбил в присветващите холограми на пресата, здраво привързан към седалката. От време на време гримасничеше и ръмжеше по повод статиите. Наблюдавайки огледалното изображение на страниците, Деметра можеше да различи заглавието „Ню Делхи Либърейтър“, придружено от сърдит лъв — всичко изработено в староанглийски стил. Останалото бе на някакъв неразбираем език, може би хинди.

Другият пасажер бе светлокожа жена с вълниста руса коса, облечена в износен саронг — цвят металик, — който Деметра свързваше с южните морета. Отдясно бе цепнат и вентилационната система развяваше свободно незакрепения край на плата като разкриваше бледо, изприщено бедро. Единствените й украшения бяха една гранатова рязка над редките й вежди и по една голяма синя сълза, татуирана в края на очите й. В началото Деметра се бе опитала да завърже разговор с нея, но нито един от езиците, които бе изучавала в училище — дипломатически английски, универсален руски, мексикано-тексако-испански или класически арабски — не й помогнаха. Блондинката просто свиваше рамене и се усмихваше, като междувременно затягаше по-здраво саронга около коленете си под скритите погледи на сикха.

Кратерът все повече нарастваше под самотното наблюдение на Деметра. Чак когато й се струваше, че ще погълне цялата капсула, външният ръб излезе извън полезрението й. След няколко секунди подът започна да се издига към нея. Първо петите, а после и колената й се спуснаха върху постланата повърхност. Тя протегна ръка и се намести сред възглавниците на седалката. След месеци на свободно падане, внезапно й се наложи да поддържа собственото си тегло срещу гравитацията. То нарастваше, докато капсулата забавяше приземяването си, но Деметра, и без помощта на Сладурчето, знаеше, че гравитацията на повърхността никога нямаше да достигне и една трета от нормалната за Земята.

С удар, който я разтърси, капсулата докосна Марс.

През прозореца се виждаше извитата повърхност на изкуствено изгладена скала, осветена от поставени под странен ъгъл лампи. Деметра почувства как механичните ръце с прищракване и дрънчене сграбчват и стабилизират капсулата, как енергийните нишки се свързват с нейните батерии, а шлюзът се скачва с изходния люк. След няколко секунди вратата се отвори. Ушите й заглъхнаха от разликата в налягането в тунелния комплекс, което се поддържаше на малко по-ниско ниво.

Деметра погледна спътниците си, но те бяха заети с багажа си. Тя стегна виненочервения си гащеризон и сръчно надипли около раменете си шалчето от изкуствена коприна. След това освободи двата куфара от придържащите ги ремъци, като отбеляза наум колко са леки при 0,38 g, и излезе първа навън.

Деметра тръгна по тесния, облицован със стомана, коридор. Официално бе във ваканция. Дядо Кафлън смяташе, че се нуждае от нещо ново и вълнуващо, със сигурност не от сухите курсове по Практически преговори, Булинова икономика или Културно възприятие и асимилация, особено след като току-що бе завършила деветмесечната физическа и психологическа терапия и все още се учеше да използва чисто новия си възстановен мозък.

— Върви на Марс — настоя той, — използвай прокси, подишай свободен въздух.