Теренът отдясно, където трябваше да бъде неговата къща, беше покрит с гъсти, сенчести дървета. Гледката отляво се открояваше в пълен контраст — хълмисто голо поле, което се задушаваше от бурени. В тази посока се издигаше и двуетажна къща от червени тухли, съвсем самотна, с изключение на отделения гараж.
— Доста необичайно — отбеляза Нора.
— Кое?
— Колко истински тухлени къщи си виждала в Калифорния?
— Може да е построена от…
— Да ме вземат дяволите, погледни! Няма прозорци!
Тайлър погледна отново. Единствената видима стена представляваше непрекъснато пространство от тухли, не нарушено от никакви прозорци.
— Може би са от другата страна…
— Май собствениците не си падат много по изгледа.
Тайлър се изкикоти.
Нора поклати глава и се залепи в предното стъкло.
— А, ето и улица „Сийсайд“.
Тайлър спря до пощенските кутии, подредени върху издигната поставка. Сивите метални капаци бяха номерирани: две, четири, осем и десет. Тя мина бавно покрай тях, като надничаше по тясната улица.
— Може би е по-добре да вървим — предложи тя. — Не може да е много далече.
— Не искаш да задръстваш движението, така ли? — пошегува се Нора и върху лицето й изгря лъчезарна усмивка.
— Боже милостиви!
Тайлър навлезе в улица „Сийсайд“ и видя, че недалеч от тях пътят се разширяваше и позволяваше да се паркира. Спря до един пън. Между ниските възвишения се показваше къс от блестящия на слънчевата светлина океан. Една пътека извиваше надолу по склона.
— Колко сме глупави — каза Нора. — Трябваше да си вземем банските костюми.
Слязоха от колата. Силен бриз развя косата на Тайлър и прилепи роклята около тялото й. Когато извърна поглед от океана, вятърът започна да я бута отзад, сякаш я караше да се затича.
Нора я пресрещна зад колата. Нахлузваше ръцете си в ръкавите на червения пуловер. Лицето й бе загърнато от кичурите на развятата коса. Тръгнаха и тя закопча пуловера в движение.
Трябва да съм благодарна на вятъра, помисли Тайлър.
Бързо се отправиха към улица „Сийсайд“. Там дърветата ги предпазваха от вятъра, но издигаха преграда и срещу слънцето. Вървяха мълчаливо през дебелата сянка.
Тайлър потрепери — отчасти от студа, но най-вече от мисълта, че може след броени минути да се изправи лице в лице с Дан Дженсън. Каква бе вероятността след пет години раздяла да я посрещне с удоволствие и да продължат оттам където се бяха разделили? Много малка, отговори си тя. Съвсем мъничка. Но беше стигнала дотук и връщане назад не можеше да има. Тайлър стисна зъби, за да прекрати треперенето на долната челюст.
От една къща вляво започна да джавка куче. Зад мрежестата врата срещу комари застана мършав човек. Нора вдигна ръка и го поздрави. Мъжът остана неподвижен и продължи да ги наблюдава като смътна сянка зад мрежата.
— Колко очарователно — промърмори Нора.
Минаха покрай дървена барака със заковани прозорци, след това попаднаха на автобус без колела, повдигнат на блокове от пресована сгурия. Спряха да разгледат какво бе нарисувано на едната му страна: призрачен кораб със съдрани платна, попаднал в безветрие сред блестяща морска повърхност. За румпела се държеше човешки скелет. Пред кораба плуваше гигантски албатрос, а в гърдите му стърчеше стрела. Над вратата на автобуса висеше надпис, издълбан върху шамандура: Капитан Франк.
— Интересни съседи има твоят Дан — отбеляза Нора.
Продължиха по мрачния път и стигнаха до края, където една пътека извеждаше до малка къща, боядисана в зелено, с остъклена веранда.
— Това трябва да е — каза Нора.
Сърцето на Тайлър щеше да изскочи.
— Не виждам никаква кола наоколо.
— Може още да не се е прибрал.
Тръгнаха по пътеката. Тайлър вървеше след Нора към стъпалата на верандата. Нора почука на вратата, след което я отвори. С изключение на люлката, която висеше от тавана, верандата бе пуста. Това се стори странно на Тайлър. Къщи като тази, в които бе прекарвала като малка лятната ваканция с родителите си, обикновено имаха веранди, претъпкани с вещи: въдици, макари и рибарски мрежи, стар фенер и хладилник, зареден със сода и бира, куки по стените, на които висят дъждобрани и плажни кърпи. Тук нямаше нищо подобно.
— Не виждам звънец — прошепна Нора. — Почукай ти.
Тя отстъпи от вратата и седна на люлката. Веригите й изскърцаха и застенаха, когато я размърда.
Тайлър потропа леко по вратата. Изчака, след това чукна по-силно.
— Мисля, че не е вкъщи.
— Часът е едва четири и половина — отговори Нора от люлката.
Тайлър сложи ръце на очите си и надникна през стъклото на вратата. Не успя да види нищо повече, освен че това бе кухнята.
— Може Барби да ни е дала грешен адрес — предположи тя.
— Съмнявам се. Беше малко странна, но не и глупава.
— Така или иначе, тук няма никой.
— Ще почакаме ли, или ще дойдем друг път?
Тайлър сви рамене. Въпреки че бе разочарована, изпита облекчение. Нетърпението й да види Дан се смесваше с толкова голямо безпокойство, че почти се зарадва на неуспеха.
— Сигурно ще трябва дълго да чакаме — каза тя. — Ченгетата имат необикновено работно време. Може дежурството му да е започнало току-що или кой знае какво.
— Това означава ли, че искаш да тръгваме?